Нощ на въздишки
Излизаме навън и ни плиска зашеметяваща горещина, нищо че минава два след полунощ. Петъчният булевард ехти от клаксони, хора и музика.
Тя се наслагва върху ритъма на мелонгата и сватбарските рехиомонтански песни, които едно към едно са като песните на йодлерите. Има и акордеон, и подскоци, с ръце кръстосани пред гърдите...
Селия и аз - естествен тандем за нощни приключения. Тя - леко развеселена от сладката пиня и освен това госпожица над трийсет, а аз - много трезва, но с ей такива отворени зеници!
Мятаме се на синия "Форд", усилваме радиото и се включваме в романтичния концерт на разни латино звезди, които ни омагьосват със сластни гласове. И двете пеем, като зашеметени: "Нощ на въздишки, как тихо стъпваш, как преминаваш под моя балкон. / Нощ на въздишки, как ме раняваш, как натъжаваш всичко край мен..."
Ама, няма тука никаква тъга, тук има един дълъг асфалтов булевард, осветен от красиви фенери и внезапно се озоваваме пред конна полиция и чутовна маса народ!
Хвърляме се напред, сред нея, и разбираме, че всички чакат за куверт, за да потанцуват в огромен диско комплекс, който побирал няколко хиляди...
Наистина, има такова чудо, то е там, където денят се слива с нощта и ресторантът, в който нахлуваме след дванайсет няма врати, той е отворен 24 часа в денонощието, оркестрите се "роят" под приглушената светлина, има и една булка. Тя е с огромен шлейф, метнат на облегалката на стола. Младоженецът кротко похапва енчиладас, а белоснежният ангел от тюл стопява с устните си планина от сладолед...
Сватбарите отдавна спят, те са вече в други измерения, а тези двамата са дошли, за да се намерят най-накрая след всички церемонии и да отпразнуват сами края на този паметен ден.
И идва самият Мигел. Може би е Мигел Франсиско Ернандес или Мигел Рамирес Гарса - това е без значение. Идва, за да ни покани на танц, защото там жените не танцуват сами, там жените трябва да бъдат поканени да танцуват. А в тези танци има всичко, тамбòри, чинели и хлопки, които превръщат в ритъм целия нощен живот в пръстена под планината.
Черните очи на Селия пламват, тялото й става змийско и предизвикателно. Ръцете образуват магически полумесеци над главата на Мигел. Лъскавата му брилянтинова коса росú, шията му заблестява, устните му се разтеглят от някаква тъмнорозова усмивка...
- А сега накъде? - пита Селия, преди да подкара форда.
Мигел я фиксира страстно:
- Искам да се омъжиш за мен.
- И аз искам да се омъжа за теб, но ТИ как разбра за това? - смее се тя.
- По очите ти.
Две коли летят към Обиспадо, патриаршията. Тя е на хълма, откъдето се виждат милионите светлини на града. Сред разкоша от зеленина ухае на рози, на разцъфтели кактуси и други екзотики.
- Бъди ни свидетел - обръща се към мен Мигел.
Разбира се, макар че нощта е главният свидетел, ако не беше тя, как щяхме да полудеем, да изкачим хълма и да стоим на колене пред затворения храм?
Цветовете от портокалите вече се пропукват от първите лъчи на зората. Две слети фигури се отразяват като една на розовия зид.
