Опитай пак - колкото пъти е необходимо!
Като малка бях изпълнена с много страхове - кучета, кръв, буболечки. Дългоочаквано дете, родителите ми ме предпазваха от всякакви опасности. Всяко нещо, което можеше по някакъв начин да ми навреди, се смяташе за неподходящо. Затова не ми позволяваха да пипна нищо в кухнята и в градината, а за страха си да карам колело, признавам - сама съм отговорна.
Постепенно всички край мен зпочнаха да ме възприемат като беззащитната и слаба. И по закона на "Една лъжа повторена 100 пъти, става истина" аз повярвах на това и събирах все нови и нови страхове - страх от самота, изоставяне, промяна, бедност. Това доведе до работа, която не харесвах и токсична връзка с човек, който не ме обичаше.
Повратният момент беше, когато прочетох "Студената планина" от Чарлз Фрейзър. Главната героиня бе с добро образование, но нямаше никакви практически умения. "Всичко, което бе практично, се смяташе неподходящо за мен..." - казва в едноименния филм. И аз я разбирах. Разбирах я и я съжалявах. Първо нея, после себе си. Накрая осъзнах, че не съм написана и още имам избор - да остана беззащитното момиче, което се затваря в книгите или... да направя нещо по въпроса.
Затова един ден се качих на проклетото колело и до вечерта успях да насиня двата си крака и да ожуля лявата си ръка и носа. Честно, хора са се прибирали от война в по-добро състояние от мен онзи ден. Но на следващия ден се качих отново. И отново. А след това се научих да изисквам да се науча. Взимах ножа от ръцете на майка ми, докато готвеше и й казвах "Покажи ми! Кажи ми как" (но, моля те, моля те, не ми казвай, че не мога, докато не съм се провалила поне десетина пъти).
Постепенно страховете отпадаха, а на тяхно място се настаняваха спомени, които споделям през смях, защото не всеки може да направи препечени ябълки така, че накрая да не можеш да познаеш нито тавата, нито съдържанието.
Но в момента мога да се похваля със сносно ризото, вече не гледам бутоните на пералнята сякаш са от табло на космически кораб и започнах шофьорски курс (и вече нито един виц за шофьори не ми е забавен. Ако не сте искали блондинката да обърква мигачите с чистачките, да ги бяхте сложили на друго място!), а след това смятам да се науча да говоря италиански (така де, в случай, че някога срещна Джулио Берути).
Но знаете ли кое е най-хубавото на нещата, които научаваме? Не само, че сме придобили ново умение, а всичко онова, което научаваме в процеса, без дори да се замисляме. Като това, че не всеки, който ти казва, че не можеш да направиш нещо, ти мисли злото. Че понякога е хубаво да се страхуваш, защото можеш да използваш тези страхове като компас за посоката, в която искаш да тръгнеш. Че насинени колене, прегорели тави и късане на изпита по кормуване, не са поводи да се откажеш. А да опиташ пак - колкото пъти е необходимо!
