Писмо до татко - Бени Хюбнер

3 февруари 2022

Като бях малка сядах и ти пишех бележки. Закачах ги на различни места вкъщи, за да можеш да ги намериш. Молех те да ми купиш колело, да ми поправиш ролковите кънки, да се скараш на Иван, че ме скубе и ме нарича дългуч... да ми донесеш един кашон банани или поне два. Вечер бележките ги нямаше и поръчката бе неизменно изпълнена. Имах най-червеното колело от всички, черпех с банани целия вход, а Иван минаваше на другия тротоар щом ме видеше. На Коледа под елхата имаше точно това, което си бях поискала. За мен ти и дядо Коледа бяхте един и същи човек.

Представях си как тихичко отваряш вратата, нали живеехме в блок, на третия етаж... категорично не вярвах, че може да влезеш през някакъв си въображаем комин, облечен си нормално и не носиш смехотворна брада от памук. Влизаш много тихичко и първо надничаш в моята стая. Оставях вратата леко открехната в случай, че се притесниш скърцащите панти да не те издадат. Влизаш и сядаш в ъгълчето на леглото. В онова ъгълче, което винаги остава празно.

- Спиш като коте, зайчето ми – ми казваше, когато бях малка. Помниш ли, татко, щипваше ме по нослето, а аз се заливах от смях.
- Татееее, не може да съм хем коте, хем зайче.
- Ти си моето зайче-коте – смехът ти бе гърлен, а пръстите, с които ме гъделичкаше по петите - най-силните на целия свят, дори на всички светове...
- Нямам гъдел – плезех се аз.
- Ето, ясно е – зайче-коте си, виждала ли си коте или зайче с гъдел?

Не бях, нашият Чочо определено нямаше гъдел, напротив – колкото повече го гъделичкаш, толкова повече мъркаше, освен когато драскаше.
Сядаш на ъгълчето, запълваш го и отместваш леко Чочо от краката ми. Това е твоето време. И ме гледаш. Знаех, че ме гледаш, тате, усещах го в съня си. После отметваш къдриците от челото ми "за да можеш да виждаш хубавите неща от живота, детенце" и отиваш да целунеш мама, която се мята в съня си. Не спи добре от години. Поне една нощ отново да може да потъне в спокоен сън, поне....Това си пожелавам. Затова и съм сигурна, че я целуваш.
Единствената сутрин, в която мама се усмихва, е сутринта на Коледа. Тъжна усмивка, но усмивка.
Тате, сега не ти пиша бележка, пиша ти писмо и знам че някога някъде ще те намери. Искам да те питам – Много бележки ти оставях, много неща си пожелавах и всичко изпълни, освен едно – не се върна...Добре ли си....там?

Автор: Бени Хюбнер