Последното кубче лед

  • Сподели:
Последното кубче лед
Видео на деня

Компанията е голяма. Заобиколена от любими хора. Сипват ми в чашата поредното уиски. И купичката с лед. Отдавна не съм си слагала сама. Гледам я – изпотена, капчици пълзят по студените стени, а тук е горещо, много горещо.

Танци тук, танци там, но танците с теб ги няма. Гледам кубчетата лед как стават все по-малки, каквито ставаха и нашите срещи. Топи се то, влюбването, което така и не прерасна в любов. Но отвори странна празнина. Празнината на навика, на свикнатото присъствие. Илюзията между двама, които няма за какво да са заедно се топи безцелно, както всички кубчета лед. Просто изчезва.

Никога не съм намирала смисъла на удобното съжителство, може би защото никога не съм се чувствала отчаяна. Гледам хората около мен – купища засмени момичешки очи и чифтове шарещи момчешки погледи. Шарещи за нещо, извън рутината.

Премигвам и поглеждам пак – купища тъжни момичешки очи и чифтове задоволени и сигурни мъже с непокрито самочувствие. А щастието какво е? Нима лукс, който не можем да си позволим? Нима страх, дали ще го изпитаме истински? Нима щастие вече означава да се примирим с удобното, а не да рискуваме да разберем какво всъщност може да е?

Въпроси… Въпроси... въпроси… Граници, създадени от обществото, които следваме само защото "така трябва". И сакралните думи "не е редно". Страхът от неизвестното не е признак на слабост, а точно обратното – причина да докажеш на света, че не може да ти поставя граници, че си силен човек, който може да взима решения за съдбата си сам.

Толкова сме вглъбени в сивото си ежедневие, че рядко можем да се зарадваме на нечия усмивка, нечий мил жест, да усетим онзи парещ поглед, идващ от дълбините на една пареща душа…

Много мисли преминават през съзнанието ми за части от секундата, но в момента мисля за Момента, в който ще взема последното кубче лед, останало с надеждата да не бъде погубено без цел. Искам го, защото с него ще преглътна всички отминали моменти.

Щастлива съм, че нашето кубче вече го няма, разтопено и обезсмислено от бъдещето. Изтича то към локвички от миналото, на които им трябва малко време и пресъхват за винаги.

Взимам последното кубче лед, оставям го да се разтопи в миналото. След секунди чашата вече е празна, а с новото наливане посягам към новите кубчета – големи и правилни, каквото ще бъде и моето бъдеще… с Теб!