Решетка
Мисля, че бях на 8, съвсем възможно е да е било и 9. Навити крачоли, яко начумерен. Вървя през изоставен строеж с купон на гърба "Дайте ми триста грама любов" и подритвам обли сиви камъни. Няма вода за жабки.
Едно небръснато 45-годишно нищо отваря хладилника, за да разтопи ум в шоколадова вина. Кафемашината ми е почнала да се разваля, млякото не изтече в сърцевидна форма.
Стъпвам, но не поглеждам под себе си. Метална решетка приютява глезена ми като утроба на пушачка. Разтърсвам се бързо и се оглеждам. Нагоре-надолу, по диагонал въртя заклещеното месо, треся се и пищя. Мамо. Цапардосвам със свит юмрук, където сваря. Посинявам безплътна лява буза и не спирам, докато болката й не съблече яда ми. Никой не преминава през платното отсреща и не проверява дали ръждив пирон не е пробил бяло детско краче. Паника плисва, проправя път през синусите ми и изкихвам смисъла да се боря.
Милена. Чувам как смотолеви и се разтваря в кристална чаша. Сънувам, че махам гипса от счупеното й стъпало, масажирам го и й шептя спокойно, вече съм тук, може да изтрещиш. Докато алармата се самосезира, едно момиченце на три и половина в бархетна рокличка ме пита "А ти всъщност знаеш ли колко сиви жерава са нужни, за да изчезнат безгръбначните?".
Когато за пръв път я видях, беше на почти 19. Имаше островърхи колена, пишеше проза и знаеше какво е дистопия. Интересуваше се от цигари и секс, даваше си картбланш за едното. Докато бъркаше овчарската си салата, разгневена на разкашканите домати, й казах, че това, че я бутат подигравките е просто оправдание да не им зашие един.
Смело е да си толкова силна, но е безсмислено. Виж ме мен, аз съм добре, щото от 15-годишен работя. Мога да се надигна от столчето на средното си малоумие, да закача плътното въже и старателно да увисна. Трябва да работиш. Продължихме да сумтим и рядко да се поглеждаме. Подхващам я, преди да се строполи с рехабилитаран крак и да целуне паважа. Ще пратя пари по майка ти за море през септември. Да, няма да вали, ще платя и за Таня, завлачи тежки куфари, завърти пета по булевардите с разбити плочки.
Един дядо пое вдървения ми крак и го изхлузи от решетката. Има голо теме, тъмно петно под носа под формата на невестулка и ранчо наоколо. Реших, че извънземните са го изпратили да ме отвлече и разори майка ми в опитите си да накара всички свои подчинени да подават сигнали, да лепят известия по стълбове и да каканижат патетични молби по БНТ, докато тя обляга гръб на креслото и поглъща зле паниран кашкавал.
Набра я и ми я даде да я чуя. Тази къдрава коса, гъста и дебела, на полубукли, дивашки красива. Прокарах пръсти през нея и се разгъна в пръстите ми като погалено пеленаче Хей, б-б-благодаря ти, че си дошла при нея. Как си? В-в-всъщност да, ще се видим пак, ще се върна може би през август. Да, да, чувам те. Сигналът повехна преди купих си билет за утре. А майка ми й беше сготвила. Черни филии с вкиснато сирене, виждам обло беличко лице, дъвче с глухо мммм. След това с поглед на бебе котенце поисква 300 лв, "трябват ми".
Спрях да говоря за няколко месеца. Ходех на училище, драсках разкривени ченгели, попълвах кратки тестове и наблюдавах. Продължавах да се окалям целия, да не пиша домашни и да препикавам тоалетната чиния. Тя се връщаше в 11, хвърляше тъмно синьо палто и не ме целуваше. Надявам се да спреш да се инатиш, Наско, имаш повече отколкото аз имах на твоите години.
Лъжех я наум и продължих да развалям след закуска оправеното й легло. Ако стомахът ми стържеше поносимо, хвърлях бързата храна в боклука. Квартирата ни беше от две сенчести стаи, в малкия кухненски бокс стоях с часове и се опитвах да чувствам. Почнах да изговарям някакви неща, страхувах се от думите като подсъдим. З-з-з-има е, мамо, затвори прозореца, след като внесеш смеха си вътре.
Милена почна да заеква на 9, след като спечели състезание за най-бързо четене. Мисълта й изпреварвала говора. В неврологичния случай се почва между 2 и 5. Един ден, на връщане от училище, докато стояла пред вратата на къщата на втория си баща, звъннала три пъти, пристъпвайки от крак на крак. Стипцави минути превивали гърбове, баба й не подала ръкав от три жилетки и не отворила. Провикнала се още два пъти и усетила шурване между краката. Как е възможно да си толкова голяма, а така глупава.
Тъмни златисти нишки в ириси ми доверяват, че има хора, които преборват страха си от безсилие, но не и желанието да го пуснат. Продължих да казвам, че ще дойда и продължих да отброявам залези. Освен онзи път. Ало, може ли да ти се обадя по-късно. Сериозно? Може ли да ти се обадя по-късно?!
Помня двата имейла от дъщеря ми, искаше ми пари в набор от три хиляди думи. Разбира се, първият ми инстинкт беше да я смажа като радост, но после претеглих нахалството си и разбрах, че съм сам. Не й пратих, но поисках точните цифри на сметката. Тя вероятно не е сама. Чудя се как изглежда сега, меки ли са клепките й, протягам се и отпускам ръка преди да ги докосна. Набирам я случайно, чакам да вдигне и мълча в слушалката.