Самотата като лекарство
От HighViewArt
Имам ясни и напрягащи спомени от период в моя живот, когато не можех да чуя дори мислите си. Усещането е че те няма, все едно не съществуваш.
Плач на бебе, викове на деца, стрелби и вой на сирени и коли-играчки, звук от детско предаване по телевизията, крясъци, смях и тропот на малки крачета… все хубави неща, но когато продължат дни и години, се превръщат в изнервящ шум или по-скоро рев на реактивен двигател. Не можеш да избягаш или да се скриеш, къщата вибрира, а тялото ти отказва да поеме повече количество шум.
Копнеех за усамотение, бях готова да убия за час спокойствие и тишина, но нямаше как да си го позволя. Липсата на здравословно "време за мен" ме разболя. Разболя захвърлената ми в ъгъла душа. Лекарството се оказа онзи вътрешен свят, който бях загърбила. Спешната помощ бяха поне няколко часа самота.
Аз, заслушана в шепота на мислите и туптенето на сърцето си като в храм. Не майката, не съпругата, не приятелката, не дъщерята… Аз, свързваща с изтънялата до болка нишка, тялото и душата си, рееща се като хвърчило около къщата. Слята с вълшебството на онова пространство в мен, до което дори вътрешният ми "Критик" няма достъп. Широко, свободно и само мое.
Забранено дори и за най-любимите хора. Лишено от всички "трябва" на реалността. Там, където тишината е катализатор на най-красивите мечти на душата. Там, където всичко е възможно, а обгръщащото – усещане за покой. Покоят на самотата, раят на тишината в мен. Боже, какъв лукс беше за мен това в онези времена!
Днес луксът е задължителен, ако се налага се боря за него! Обожавам минутите, часовете, дните на усамотения. Чувствам се цяла и завършена, чувствам се споделена със себе си. Тъгувам или се радвам, изслушвам се и се утешавам, сверявам посоката на разума с тази на сърцето си, благодаря на тялото, храня сетивата си. Самотата зарежда батериите ми. Тя е спасителният пояс в океана от нуждаещи се от любовта, вниманието и грижите ми. Самотата е като божествен шепот, като мост между мен и другите, мен и Вселената.
Никога не забравям, че лекарството е в дозата. Внимавам за тънката граница между здравословното усамотение и унищожителната самоизолация. Между необходимия покой и бягството от живота. За да се свържа с другите качествено, първо трябва да съм го направила със себе си.
Вече даже не се налага да си го напомням, усещам го. Щом започна да ставам неспокойна, съм сигурна, че това е камбанният зов на вътрешния ми храм, различавам го и хуквам след него. Не се съмнявам, нито оглеждам, знам че нямам време за губене, защото следващият зов ще бъде болката!
Автор: Аксиния Цветанова / Източник: myvelikoturnovo.com
