Това ли е правилният човек? (III част)
От Иво Димитров
Продължение от първа и втора част.
Проблемът никога не е в човека отсреща, а в нас и в нашия модел на поведение.
Знаци за подкрепа или оправдания за отказване винаги ще си намериш. Резултатът обаче ще зависи от избора, който си направил преди да се оглеждаш за знаци или оправдания.
Това важи и за отсрещната страна. Никога не се обвинявай за решенията на другите. Всеки сам трябва да се пребори с демоните в ума си. Ти не си длъжен на никой и не можеш да носиш отговорност за тях.
Това беше и моя основна грешка. Имам онзи подтик да оправям проблеми и да търся решение. Но и това, като всичко останало, си има определен начин на правене.
Ако постоянно дълбаеш в другия, за да намериш решение, без значение дали обвиняваш себе си или отсрещната страна, ти ще прецакаш нещата.
Трябва да търсиш в себе си и най-естествения начин за разрешаване на проблеми е споделянето. Просто поискай човека да те изслуша и сподели онова, което ти е на сърцето, но не към него/нея, а относно теб, относно мислите ти, съмненията ти, въпросите в главата ти.
Хората в най-добрата си форма откликваме на зова за помощ и искрено споделяне. Не реагираме, а откликваме (с разбиране). Когато споделяш, ти всъщност работиш върху себе си и това може само да привлече отсрещната страна.
Ние уважаваме и подкрепяме хора, които се обичат и искат да направят от себе си по-добър човек. Ние искаме да сме с такива хора. Чувстваме се силни, когато до себе си имаме силни личности, а не слаби.
Няма как да сбъркаш, ако фокусът ти е насочен към това ти да се превърнеш в успешна личност.
Много се замислям върху връзките. Дали не е толкова да търсим идеалния човек, който ще ни пасне, като характер, поведение и т.н., колкото да намерим идеалния човек, който е готов да работи заедно с нас в екип за създаването на една супер яка връзка.
Тоест дали не ни стига просто да намерим човек, който искрено е запалил нещо в нас и този човек да е готов да работи над себе си и над връзката, за да можем с общи усилия да създадем онова, което искаме. Нали търсим ПАРТНЬОР.
Вместо да съдим "ти си такъв и не си такъв", просто да попитаме готов ли си да направиш каквото е нужно, за да успеем заедно? Готови ли сте и двамата да оставите миналото и да посрещнете едно ново бъдеще?
Истината е, че бъдещето, което си представяме в никакъв случай няма да е същото, ако до себе си имаме също толкова съзнателен човек като нас.
Заедно започвате едно ново бъдеще, за което никой от двамата дори не е мечтал (може би). Готови ли сте и двамата да изхвърлите проектите си за бъдещето по начина, по който си ги представяте и заедно да създадете ваше общо бъдеще, където всеки си има своето нещо, но и заедно имате вашето нещо?
Искаш или не, но твоите планове за бъдещето ще се изменят поне леко, заради присъствието на другия човек. Приеми го рано, за да не се разочароваш после.
Ако един човек не е вашият човек сега, това не значи непременно, че няма да е вашият човек утре.
Вашия човек, който го усещате с всяка частица на тялото си, който ви разсмива, фокусира ви, кара ви да се замисляте, да се подобрявате, да ставате по-добри и сякаш всичко е наред, но във времето виждате, че някои неща не са ОК с вас, т.е. не покрива всички ваши условия, това не значи, че този човек няма да ги покрие никога или пък, че вие ще имате тези условия вечно.
Да се стараеш да оправиш връзката, в която са се случвали онези моменти на щастие не е лоша идея. Щом го е имало, може да го има отново и то по много. Но го правете от себе си.
Направете всичко възможно, което е във ваш контрол и е здравословно за вас да направите. Ако човекът отсреща не се постарае, ако не види отдадеността ви, или няма желание, не бива да се обезкуражавате или да мислите, че във вас е вината.
Надявам се наистина да виждате колко изкуствено е всичко относно правилния човек и че ти наистина трябва да пробиеш през отлагането, да се дисциплинираш и да се погрижиш за себе си на първо място. Да се заобичаш, за да започнеш да живееш живот, който те удовлетворява напълно.
Всичко е толкова по-голямо, отколкото си мислим, че понякога ни е страх дори да си го признаем, за да не счупим картината за любовта и връзките, в която сме влагали толкова много… толкова много.
Връзките са най-прекият път към израстването.
Ако се научим с този човек – научим, ако не – ще се научим с друг. Всъщност не е толкова сложно. Просто вглеждането в дървото може да ни попречи да видим гората. Връзката е по-скоро инструмент, а не цел.
Също като парите. Ако се фокусираш в тяхното притежание, вместо в тяхното оползотворяване, може да свършиш червив от пари, но не и удовлетворен – като чичо Скруч. :-)
Хванали сме се за идеята за "правилния човек" пак като оправдание, за да не работим върху онова, върху което знаем, че трябва да работим – войната в главата ти.
Колкото и да вярваш във Вселената, ако ти не се научиш как да се справяш с вътрешните си битки, тя няма да ти е от голяма полза. Просто тези недовършени болезнени битки са като едни тапи, които запушват свободното леене на живота през теб.
Моментите, в които имаш нужда да не си сам/а или имаш нужда да си сам/а е всъщност бягство от реалността. А реалността е, че липсата на човека или неговото присъствие всъщност натиска някое от бутончетата върху, които трябва да работиш в себе си.
И защото мозъчето не му се работи, то си намира оправдания да избягаш или запълниш времето си с хора, които ще те разсеят от болката и страданието, бушуващи във теб. Така можеш да прецакаш дори една чудесна връзка.
Виждаш ли, колкото по-голяма е болката, толкова по-голям е урокът и толкова по-голямо стъпало си на път да изкачиш.
Извинения, като "не сме се уцелили в правилното време" са абсолютни оправдания. Не че моментът не е подходящ, просто не прави това, което трябва да правим по начина, по който трябва да го правим.
Моделът ще се повтаря в живота ти, докато не се стегнеш и не се справиш с него. Ако всеки човек просто си имаше правилния момент, нямаше да има мизерни животи.
Всеки щеше да си стигне до момента и да успее в живота. Нещата опират до това какъв избор правиш ти в момента. Да се справиш сега или да го оставиш за после… или за следващия човек. Някои хора просто отлагат до живот.
Прекарах десетки болезнени моменти, каквито никога не съм преживявал до сега. Тези моменти често са самотни, просто защото няма друг начин. Ти трябва да се изправиш лице в лице със себе си и просто да се справиш.
Без повече бягство и извинения!
Истински успешна връзка според мен ще има, когато и двамата са отдадени на собствения си успех, като същевременно се подкрепят един друг и се стараят за общия успех.
Нужно е да има взаимно желание в една обща посока.
Защо иначе изобщо бихте били заедно? Най-вероятно, заради посредствена цел, която използвате, като оправдание за страха да се изправите срещу себе си.
Говорите за тази цел толкова често и разпалено, за да я направите възможно най-голяма, така че да скрие истинския проблем… ТИ!
Аз лично имам нужда от жена до себе си, която не я е страх да види реалността, колкото и болезнена да е тя. Не да търси оправдания и извинения, а да прегърне болката и да я надвие с любов към себе си.
Всъщност има ли изобщо правилен и грешен избор? Има ли значение какъв е човекът до теб, ако той те прави щастлив/а, когато сте себе си, релаксиращи, забавлявайки се, без очаквания и т.н.?
Ето някои основи, до които стигнахме с членовете на Клуба на Съзнателните Предприемачи една неделя, докато обсъждахме връзките. Разбира се, те са от наша гледна точка, като колектив, който мисли по определен и близък един до друг начин. Може би не е еталон. Ти ще си прецениш:
Срам ли го/я е да те представи на приятелите и семейството?
Искаш ли детето ти да прилича на партньора ти?
Не ти пречи. Не те спира.
Как сам/а се оправя в труден момент?
Да правиш нещата с този човек така, както би ги правил/а и без него/нея.
Да иска да изгради семейство.
Да иска да е себе си.
Да сте себе си, без да си пречите.
Все пак и да не забравяме, че когато сме се влюбили, ние сме се влюбили в хората, такива каквито са били. Ако ние се опитваме да ги "подобряваме", те вече няма да са хората, в които сме се влюбили.
Затова е и най-добре възможно най-скоро да видиш човека в истинската му светлина – такъв какъвто е, за да се увериш, че можеш да го обичаш наистина.
Търсейки постоянно правилния човек ти можеш в началото на всяка връзка да виждаш Човека. И силното ти желание да бъдеш с правилния човек може да създаде една илюзия, в която да се влюбиш… буквално до болка.
Започнеш ли да се питаш дали това е правилният човек и да се опитваш да го разгадаеш още сега, за да си дадеш измислена сигурност за бъдещето, сериозно се замисли какво всъщност правиш.
Дали отново не натъкмяваш нещата както ти се иска. Пак ли бягаш от отговорност да се справиш със себе си и търсиш човека, с когото "нещата просто ще се наредят"?
Да, всичко може да е вълшебно в един момент, но точно това вълшебство може да ни вкара в капан. Срещаме се, всичко е супер, знаците са на наша страна, нещата стават естествено и без напъване… и в един момент съзнателно или подсъзнателно си казваме "Ооо нещата потръгнаха за мен, всичко което искам ми се случва."
Я сега да се възползвам от тази сила и да я насоча на където искам – виждаш ли какво се случва, пак налагаш контрол.
Не можем просто да се доверим на живота, че ще случи бъдещето, за което мечтаем, ако не хванем юздите. Това разбира се не означава да се отпуснеш, но си има определен начин да държиш юздите.
Защо просто не се оставиш и не изживееш връзката с цялото си сърце по градивен рационален начин. "Това ли е правилният човек?" е въпрос, който просто трябва да спреш да си задаваш, ако искаш наистина да получиш правилния човек. Магията на вълшебния момент на щастие е в баланса, а балансът се крие в парадоксите.
Ако правилният избор се крие в баланса, а балансът се крие в парадокса, то тогава ето правилната стратегия: Изхвърли фантазията за бъдещето за правилния човек, за да се отвориш за него, защото има вероятност мозъкът ти изобщо да не знае кой е правилният човек и ако продължаваш да го търсиш по измислените му критерии, може никога да не направиш място за него в живота си, така че той/тя да се свърже с теб.
Една от любимите ми парадоксални истини е на Брус Лий: "Ще живееш истински, когато овладееш изкуството на умиране."
Приоритетът не бива да е да срещнеш подходящия човек, а да се превърнеш в подходящия човек.
По едно време се съмнявах дали съм намерил любовта. Имаше страх, който се прокрадваше в мен и той беше: "Дали няма да се окаже, че правя всичко само защото това беше предизвикателство. Защото на моменти изглеждаше като невъзможна любов, въпреки силната и необяснима връзка между двама ни и невъобразимите съвпадения."
Съмнявах се, защото имам един много силен бутон и той е, че ако някой ми каже, че нещо няма да стане или че е невъзможно, аз просто правех всичко възможно, за да докажа обратното.
Усетих се в този момент обаче, че започвам да сравнявам любовта, за да си я обясня… да обясня чувствата. Значи мозъкът се е включил и се опитва отново да разбере всичко. Млъкни бе, просто млъкни и остави семето да расте естествено, не напъвай. Разбрах, че е истинска любов, когато се отървах от нуждата да доказвам, каквото и да е, защото дори тогава чувството оставаше.
Та, ако се фокусираш в намирането на правилния човек, ще пропуснеш възможността ти да се превърнеш в правилния за него и тогава могат други неща да се объркат – просто ще се откаже от теб, няма да те иска достатъчно, или ти ще се чувстваш недостоен и ще саботираш връзката неумишлено.
Дори да срещнеш перфектния и ти си перфектният човек за него/нея, манията ти за "перфекния" ще изкриви идеалния пред теб по такъв начин, че ти ще започнеш да намираш липсващите малки парчета – дори най-важното да е там, ако ти не се фокусираш върху него, то просто ще избледнее и ще изчезне от погледа ти.
Когато започнеш да търсиш следващия перфектен и той покрие всичките ти инфантилни и изкривени критерии за перфектния човек, той ако няма онова най-важното, ти пак ще изиграеш същия сценарии.
Тези, които знаят (усещат със сърцето си, не ума) кое е онова най-важното от което имат нужда, те винаги и въпреки всичко ще успяват да намерят правилния човек. А най-правилният ще е този, който види и теб за правилния.
Правилният човек ще е такъв заради теб, заради твоя вътрешен свят. Правилният човек е този, който искаш да е до теб и който иска да е до теб, без страх, без задушаваща нужда.
Ако един човек го е страх да бъде с теб, а друг не го е. Тогава кой всъщност предизвиква този страх? Кой го създава и къде съществува?
Ако някой го е страх да е с теб, не трябва ти да си отговорен за преодоляването на този страх. Човекът до теб готов ли е да намери начина и да предприеме действията, без оправдания и оплаквания, за да успеете заедно?
Виждаш ли, аз за една година намерих идеалната, намерих перфектната, а сега намерих и жената, която има баланса, който винаги съм искал. Коя е правилната?
Ето моя отговор: Тази, с която съм и която е с мен сега.
Всичко си е където трябва и както трябва. Защото ние избираме да е така.
Ние се избираме един друг. А когато избираме един друг, ние всъщност избираме и себе си, като правилния за човека отсреща.
С идеалната се докоснах до онова най-важното и се научих да обичам – да пускам, да приемам и да отдавам. С перфектната научих, че дори всички критерии да са изпълнени, ако онова най-важното го няма, няма да има движеща сила.
Сега с Мис "Баланс" не знам какво ще науча – тя има онова нещо (все още не знам какво точно е това), обичам я и покрива всичките ми "критерии". Не искам да гадая или предричам каквото и да е, просто ще го изживея по най-добрия начин, каквото и да означава това.
Знаете ли какво ми казва тя, когато й кажа обичам те? "Ти обичаш себе си и нямаш истинска нужда от мен." По-истински думи не съм чувал. И да, толкова много се обичам, че искам най-доброто за себе си.
Видях я в нейната истинска същност, с почти всичките й страни, когато е себе си …истинска… и все още виждам най-доброто за себе си в нея. Обичам я такава, каквато е. Обичам и това, което тя иска да бъде.
Обичам и начина, по който действа, за да бъде. Май обичам всичко в нея… заради себе си. Няма задушаваща нужда, фантазии или страхове, има едно особождаване, чувство за принос и израстване – просто бъдене.
Наистина ли все още мислиш, че всичко опира до човека отсреща? Дали не ти трябва просто човек, който те е избрал, има онова най-важно нещо и е готов да успява заедно с теб, заради себе си.
Любовта не е нещо, което намираш в другия. Тя е глагол, тя се прави, тя е да казваш, показваш, действаш и излъчваш.
Ти си една малка централа за произвеждане на любов и само ти можеш да решиш дали да я включиш или не.
Любовта е резонанс. Обичаш друг човек, когато твоят интелект е в хармония с него. Наслаждаваш се на споделянето и комуникирането на едни и същи идеи. Вашите чувства са синхрон. Дори няма нужда да говорите, просто споделяте вибрация, споделяте чувства.
И разбира се щом вашите чувства и интелект са в синхрон, тогава ще имате чудесна физическа връзка. Колко ще трае тя и как ще еволюира, зависи от двамата. Ти просто трябва да избереш.
Защо любовта се оприличава най-често с отдаването и приемането? Защото ние се чувстваме най-щастливи, когато сме от полза и от значение. Следователно любовта между двамата вирее, когато ние сме си от полза.
Любовта е нагласа. Нагласата те кара да действаш по определен начин и този определен начин на действане ще те заведе при човек и среда, където тази централа може да вирее по-добре.
Дали чувството на любов е към човека отсреща или всъщност е към теб? Не ли любовта към себе си това да искаш най-доброто за себе си и да предприемеш нужните действия, че да го получиш? Правилният човек ли търсим или правилният/правилната себе си?
Виждате ли, стигаме до едно заключение, което направих преди време: Безусловна любов има, когато определени условия са вече изпълнени.
И така. В програмата ми "Как да запалим страстта?" говоря за трите стълба, които трябва да бъдат редовно хранени, за да се поддържа страстта. Те са Мисия, Мотивация и Сигурност. Мотивацията идва от чувството на щастие, а ние сме щастливи, само когато преживяваме три неща: Свобода, Принос и Израстване. Тогава всъщност отключваме и любовта в себе си.
Тоест, ние обичаме, когато с човека до нас преживяваме свобода, принос и израстване. Няма да навлизам в подробности относно тези преживявания – затова съм създал програмата "Как да запалим страстта?"
Нека върнем фокуса…
Дали хората, с които се срещаме са, за да намерим правилния човек за нас или всички са, за да направим правилния човек от нас?
Обичам ли се? Кое е най-доброто за мен? Търсейки и намирайки най-доброто за мен, няма ли в процеса и аз да съм се превърнал в най-доброто за отсрещната страна? Какъв човек искам да имам до себе си? Кое е най-важното за мен? Можем ли изобщо да имаме чувства към някого? Или всички чувства са си към нас, просто да не го разбираме, че е така? Дали не обичаме хората (или себе си), само защото хората отсреща обичат себе си?
Има ли значение с какъв човек ще си, ако си щастлив, че ти си цял и пълен с него/нея?
Дали има значение, че ще намериш човека, когото искаш по всички критерии, без най-важния или ще припознаеш най-важното, което прави останалото да няма значение?
Онова нещичко, без което всъщност нищо няма да има значение. Може да си с човек, който покрива всички критерии, но да няма това нещо (най-важното) или да си с човек, който може и да е пълна противоположност на онова, което си мислиш, че искаш, но да има най-важното и то всъщност да осмисля връзката ти с него.
Кое всъщност е онова нещо, което ще осмисли всичко?
Може би тези неща са свободата, приноса и израстването. А може би няма да намерим логичен и рационален отговор на този въпрос, но съм убеден, че ще намерим отговора в сърцето си, защото то знае. Само трябва да го чуем… и за бога да не се опитваме постоянно да си обясним решенията му с мозъка си. То си мисли по негов си начин, приеми го и просто се научи да го чуваш.
Нали знаете поговорката: Когато ученикът е готов – учителят идва. Същото важи за всяка една сфера от живота ни свързана с каквито и да било взаимоотношения.
Така всъщност се постигат онези моменти на уцелване.
Когато ние се чувстваме готови – човекът се появява. В тези моменти най-често си казваш на себе си – Стига вече, искам нещо повече. Искам да преживея любовта. Отварям се за приемане и отдаване. В тези моменти прави това, което трябва да направиш по начина, по който трябва да го направиш – Обичаш себе си и се доверяваш на живота.
Искаш най-доброто за себе си и се доверяваш, че животът го има в себе си за теб. Пускаш… и просто обичаш.
В тези моменти можеш да се срещнеш с точния човек – тогава учителят идва – тогава се случват онези моменти на щастие. Ако и двамата искате тези моменти да се случват още по-често, няма какво да ви спре.
Съмнението е най-големият враг на успеха, в каквато и да е сфера. Ако допуснеш то да пусне корени в теб, винаги ще губиш човека, колкото и "правилен" да е той. И така до следващия и следващия и следващия, докато не се научиш… да обичаш себе си и да се доверяваш на живота.
Така, че стига сме искали идеалния човек. Нека първо станем идеалния в себе си, в ума си, тялото си и сърцето си – тогава ще намираме подходящите хора, а измежду тях само трябва да намерим готовите.
Моментите на сигурност, в които си казваш: "Това е човекът!" са още един силен момент, в който да провериш дали си цял/а в себе си или още живееш в бъдещето. В тези моменти най-силно можеш да видиш дали живееш във сега, заради себе си или отново натъкмяваш всичко, за да покриеш критериите за картината в бъдещето, която така здраво стискаш в ума си.
Както обичам да казвам: Ако не си там където искаш да си, значи не си този, който трябва да си.
Той/Тя може да е наоколо отдавна, а може и да е някъде, където до сега не сме били. Но превърнем ли се в правилния, ние просто ще предприемем едни различни действия по определен начин, които ще ни заведат до него/нея.
Откъде знам ли?
Първо – ако все още не сте се превърнали в правилния човек, няма да се чувствата "Както трябва", "Правилно" или "У дома", с когото и да е. Вие трябва да се почувствате така със себе си.
Второ – щом още не изживявате това нещо, значи още не сте направили действията, които ще ви заведат до изживяването.
Трето – когато направите дори минимална настройка свързана с ново осъзнаване, вие неизбежно ще предприемете ново и различно действие, което ще ви приближи до истинското удовлетворение.
Малко преди да публикувам статията една жена ми писа: "Прочетох статиите ти за точния човек. Как достигна до такива прозрения?"
Ето моя отговор: "Просто наблюдавам себе си, без страх, че ще разбера нещо, от което ще ме заболи."
Това е от мен. Финито! :-)
Вижте първа, втора, трета и четвърта част.
Още от Иво Димитров може да прочетете на: blog.ivodimitrov.pro.
