Урокът на "есенните хора"
Всяка есен долу, в ниското, си спомням за хора горе, в планината, които вече не са на този свят, но ми дадоха незабравими уроци. Търсехме с камера и микрофон последните жители на опустели села в Пирин.
Стъпвахме предпазливо по пътеките им, да не ги стреснем. А ни стреснаха те - с простата си и здрава философия, заради която гласът им не само не се загуби, но ми звучи все по-силно. Нарекохме ги "есенни хора".
И хората, и народите са като зид с малки и големи камъни. Едни имат по-малко, други имат повече, но всички са еднакво важни, за да е здрав зидът. Всеки е надарен различно "отгоре", защото има да учи различен урок. Всички обаче имаме един общ - да се научим да обичаме. Най-напред човекът трябва да е човек, а после всичко останало. Човекът е "1", богатството е "0", много нули без единицата са нищо. Мъдро и смирено го казваха хора, които бяха чели малко, но бяха научили много.
Благодарни бяха за всичко - за слънцето, за земята, за това, че са между тях. И за хубавото, и за лошото. Вярваха, че всичко е за поука и усилване. Златното християнско правило "Както искате да постъпват с вас човеците, така и вие постъпвайте с тях" им беше основно.
Страдаха от това, че хората все по-малко си помагат. Убедени бяха, че нараняването със злословие може да е по-силно и от физическото. Убеждаваха ме също, че напредването с измама и кражба е временно, че откраднеш ли, утре ти или правнуците ти стократно ще връщате. Не завиждаха на никого. Обясняваха, че ако никой не краде и лъже, от никого няма да е открадното, и никой няма да е излъган.
На по 80-90 години още работеха по градините, защото смятаха, че прилежваш ли, отпуснеш ли се, отиваш си. Не искаха да слизат в градовете, не искаха да слушат радио и да гледат телевизия, само за лошо се говорело. Показваха ми покритите със здравец - животът продължава - прагове на рухналите къщи, през които отдавна никой не е преминавал. На върха на планината размишляваха за вечното.
Така си спомням "есенните хора". Пееха песни за залеза и за раздялата, но завършваха с "Аз ще се върна . . .". И да, душите им се връщат всяка есен и остават в следите й. Самотата им - и демографска, и морална, някак надмогна времето.
Когато на моята градска пейка се заслушам в есента и във вътрешния си глас, чувам и техните гласове. Мълчанието се пълни с думите им, с урока на есенните хора - все по-необходим, по-силен. Затова исках отново да го разкажа.
