Валентина Вълчева: Книгите, които ме промениха
От HighViewArt
Валентина е писател, библиотекар в Регионална Библиотека ''Михалаки Георгиев", град Видин и майка на както тя би ги описала ''две хуни''. Към днешна дата има две издадени книги на българския пазар - "И будителите били хора" и "Седмият ангел", творби в изцяло различна стилистика една от друга. Срещали сме ви и друг път с Валентина, но за рубриката ''Десет неща, за които ми пука''. Днес обаче е тук, за да си поговорим за книги и по-специално тези, които ни белязват трайно.
- Звучи толкова ангажиращо, че ми трябваше време, докато си призная, че книги като „Знаменитият идалго Дон Кихот де Ла Манча”, „Хамлет”, „Под игото” или „Одисей” на Джеймс Джойс например въобще не са ме докоснали. „Дон Кихот” всъщност така и не успях да я прочета, признавам си без да имам каквото и да било обяснение. За „Одисей” все още събирам кураж.
Книгите, които ме промениха, вероятно ще ви изненадат, може би възмутят или дори разсмеят. Честно да ви кажа, все ми е тая. От мен се иска да съм откровена и аз СЪМ. Защото всички слушаме за пандемията от функционална неграмотност у нас (която няма как да отричам – пред статистиката и боговете мълчат), но като че ли на заден план оставяме грижата за емоционалната интелигентност. Онази, която ни позволява да БЪДЕМ по-добри хора, а не да ПРЕТЕНДИРАМЕ за такива. Вярвам, че тези книги, които ще видите изброени, са ми помогнали всяка с по мъничко да облагородя поне малко емоциите си.
И така!...
„Децата на капитан Грант” – Жул Верн
Чисто хронологично се налага да започна с тази книга, чудейки се дали всъщност тя не е книгата, която ме е променила най-много, просто защото това беше първата книга „за големи”, която прочетох на 9 години. Бях лудо влюбена в хлапето, което играеше ролята на Робърт Грант в българско-руския сериал по книгата („По следите на капитан Грант”), и реших, че сериалът по Първа програма не ми стига. Все още помня безумното щастие, когато открих романа в домашната библиотека. Чувала съм за някакви хора, които печелят милиони долари от лотария, но съм убедена, че едва ли са се радвали повече от мен тогава.
Но това не е важно. Важното е, че след тази книга просто забравих да спра, докато не развих тежка зависимост от четенето, впоследствие – и от писането, и така – до днес. Ама толкова тежка, че накрая чак започнах работа в библиотека, за да имам неограничен достъп до моята си дрога. Щур късмет, че се закачих към нещо легално, нали?
„Моят приятел хулиганът” – Ева Раукова
Книгата, която ме накара да проумея, че никой не е изначално лош. И че най-лошите всъщност не винаги са истински лоши – често пъти е въпрос на късмет от коя страна на барикадата ще се озовеш. Че обществото не е справедливо към всички свои членове. Че понякога всъщност именно обществото създава своите лоши, само за да ги заклейми и накаже после. Номерът е да се прави разлика между общество и тълпа.
Не съди!
Не бъди надменен!
Не следвай тълпата!
Гледай хората в очите!
И понякога, когато каузата си струва, сменяй лагера без да се колебаеш!
„Ангели небесни” – Владо Даверов
Книга за изгубените. За децата на 90-те, част от които съм и аз. За свободата, с която не знаеш какво да правиш и която – точно според клишето – в крайна сметка те убива, ако не успее да те направи по-силен. За границите на приятелството, за възмездието, за вселенската (не)справедливост, за…
Да го кажем така: Това е история, която четеш и през цялото време усещането е нещо от рода на „М@мк@ му! Аз това съм го живял, бе, хора!” Познаваш ги тия хлапета, сякаш откакто се помниш, замръквал си и си осъмвал с тях по тавани и мазета, напивали сте се и сте изтрезнявали, мечтали сте и сте падали, пораствали сте, само за да останете разочаровани.
От „Ангели небесни” се научих да забелязвам хората на съседната маса и да виждам в тях истории, които трябва да бъдат разказвани. Особено младите хора със старите истории за алкохол, секс, дрога, СПИН и грубите житейски уроци.
Опитвали ли сте някога следното упражнение?... Сядате на кафе в някой бар. На съседната маса се е настанила компания от трима-петима или повече хора. Не ги познавате, но започвате да пишете тяхната история!
Жестоко е! Опитайте! Продължавайте да опитвате!
„Аутопсия на една любов” – Виктор Пасков
Всъщност всяка книга на Виктор Пасков е като откровение с интензитета на ритник в лицето, но тази беше първата, с която го открих, и все още си нося белезите. Може би без „Балада за Георг Хених”, която е еманация на нежността и все пак е връх, но просто не е моето – твърде красива е! Твърде съвършена! Вярвам, че в истинската красота винаги има доза уродливост, и точно затова харесвам не толкова красивите му книги.
„Аутопсия на една любов” ме научи, че няма неприлично писане, стига да е добро и откровено. Дори да е откровено порно. Както съветваше в един свой стих Станка Пенчева:
… така пиши,
че кръв да ти тече от ноктите,
така пиши,
че листът да се овъгли.
Някой беше казал, че разликата между порното и еротиката е в осветлението. Ле-ле, колко добър беше в осветлението Пасков! Пишеше като зарязан от гаджето си дявол с тежък махмурлук и в абстиненция. Адски талантлив дявол!
Харесвам грозните му книги! Онези, в които разказва за хора, хванати в капана на реалността. Онези, в които разказва за хора, на които ИМ СЕ ГАДИ от реалността! Онези, които миришат на алкохол и цинизъм, на цигарен дим и озлоблението на интелектуалеца, на глад, на улица, на зверска музика. Онези, които индиректно ти казват да вървиш на майната си, защото… ами всъщност защото там може би ще ти хареса повече, отколкото тук и сега. Защото там ти е мястото, както и неговото.
„Гаргара” – Игор Станойоски
Оставете, че покрай тази книга открих съвременните македонски автори или поне един от тях, който обаче си струва и още как!
„Гаргара” е книга-мост. Мост между минало и настояще. Книга, която ме научи да се оглеждам за миналото, особено онова, което все още помня и ТРЯБВА да помня, пък дори и бегло. Онова минало, което все още е някъде наоколо, някъде край нас, в сенките на малките улички, в сенките на спомените ни. Онова минало, което всъщност е живо и все още се опитва да те смаже, просто защото не си удобен.
„Гаргара” е книга за любовта обаче.
За властта също. За смазващата тирания. За неудобния човек. За мислещия човек. За онзи, от когото системата се страхува, просто защото не успява да подчини ума му, не притежава душата му. „Гаргара” е роман за аутсайдера. Тоест… за мен.
„Книгата на Джо” – Джонатан Тропър
Някои го наричат „съвременния Селинджър”. Във всеки случай покрай „Книгата на Джо” се научих винаги да имам едно наум за онова, което пиша, особено ако е твърде близо до реални хора и събития. За последствията. Защото – да, няма смисъл да пишеш, ако не можеш да подразниш някого, но пък не е добра идея да дразниш някого, ако след това нямаш куража да застанеш пред него и да поемеш отговорност за думите и делата си.
И на още нещо ме научи. Да живея (с хората) така, че да не ме е страх един ден да се видя описана в книга, най-вече описана от онези, които наистина НЕ ме харесват.
„Ана Каренина” – Лев Толстой
Не бих могла да кажа с какво ме точно промени „Ана Каренина”, но знам, че ме промени. Може би с това, че покрай нея открих очарованието на класиката. Голямата класика! Открих човечността в нея. Открих Толстой и гения му да пише простичко за сложните неща. И усещането беше като да си минал през тайна врата в стар замък.
Пораснах.
А, да – открих и че искам да набия Ана Каренина. Не помня друга героиня от книга, която толкова много да ме е дразнила някога. И сега… Дръжте се да не паднете!
списание „Дъга”
Да, същото. Комиксът!!! Библията на комиксите, поне в България!!! Не просто списание, а дизайнерска дрога. Бях готова да убивам за всеки следващ брой и, като се замисля, май все още съм. „Дъга” беше и е религия, при това далеч не само защото на практика беше единствено по рода си на родния пазар!
С какво ме промени? Разби рамките на въображението ми като с викингска брадва – грубо и непоправимо. Разхождаше ме от Средновековна България до дълбините на бъдещия Космос, от Дивия Запад до океанското дъно и от времето на динозаврите до Средната земя на Билбо Бегинс. Бягах от Крепостта на безсмъртните, яздех из прериите с Томек, летях сред звездите с капитан Сташевски и неговите елоси Даниел и Тахатунга. Всъщност може би най-важната промяна беше, че ме накара да искам да пиша, просто защото не рисувам достатъчно добре, за да стана художник на комикси. Това с комиксите съм си го набелязала като цел №1 за следващия живот. Ще бъда велика!
Да, в крайна сметка прописах благодарение на списание „Дъга”. По-голяма промяна от това, здраве му кажи!
