Вдигнете очите си!
Намираща се в почивка между две интервюта за работа, пия първото си кафе за деня, завита в новия си любим шал и съжалявам, че не взех със себе си книгата, която чета в момента - "Повелителката на метлата". А си го мислех.
Времето е дъждовно и влажно и съжалявам, че не взех със себе си четката си за коса. А си го мислех. За щастие, гримът ми е добре, може да издържи още доста. И ще има нужда - след второто интервю идва трето. Днес денят е отреден за омайване на потенциални работодатели и се надявам да успея. Крайно време е да се сдобия с нова работа.
Отпивайки поредна глътка от кафето си, решавам да оставя телефона. Вдигам погледа си и навсякъде около мен една и съща картинка - хора, неспособни да се откъснат от телефона, таблета или лаптопа си. Гледката е плашеща, покъртителна. А това, което най-силно ме стряска е, че аз също съм част от тези хора, при това доста често, съответно и аз изглеждам по същия начин.
Какво по-страшно от това човек да е крайно пристрастен към техниката, с която разполага - тя да го зомбира, а той да й робува? Внезапно се усмихвам и се радвам, че не съм взела книгата (но не мога да кажа същото и за четката за коса). Имам си тефтер и (черен) химикал и съм много по-богата от всички покрай мен, с телефоните си за по над 1000 лева.
Вдигнете очите си! Повярвайте ми, нищо няма да се случи, ако се забавите с отговора на съобщението (да, това изключително важно съобщение, за което проверявате по три пъти в минута), ако изчакате още малко преди да видите как е свършил снощният мач, ако прегледате клюките от деня малко по-късно и т.н. Разбира се, че понякога става дума за извънредно спешна ситуация, но отказвам да се съглася, че всички хора около мен (стотици) се занимават с неотложни ангажименти, които могат да бъдат уредени само по телефона.
И дори не искам да коментирам тези, които макар и в компанията на някой друг, не изпускат телефона си от очи. Без значение дали се возя в градския транспорт, прекарвам време в мола (както в момента), намирам се на улицата (за Бога, дори при пресичане на пешеходна пътека!), в кафене, в лекция и на още ред други места (о, да, и на работа също), виждам хора, дълбоко заровили се в любимия си и безценен телефон.
Истината е, че заради това, с което са решили да ангажират цялото си внимание, нямат и малка представа колко много изпускат - прекрасния ден, който стига да поискат, имат силата да направят свой, усмихнати хора, които са се отърсили от вманиачаването си по техниката, разходката на възрастна двойка, в която и двамата кретайки едва-едва, с едната ръка държат бастун, а с другата - ръката на човека до себе си (съществува такова нещо като "завинаги"), уникална разпродажба на любими стоки, чаша висококачествено италианско кафе само за два лева и т.н.
Вдигнете очите си! Аз все по-често си напомням това и не съжалявам ни най-малко.
Часът е 13:04, кафето ми отдавна свърши, а вече и писанията ми. Време е да се изправя пред следващото предизвикателство за деня.
Времето е дъждовно. Дали ще ми върви по вода?
Намерих си двадесет стотинки на улицата. Дали ще ми донесат късмет?
Има един начин да разбера...