Връзката между двама души се изгражда с време, доверие, търпение и разговори
От HighViewArt
Наближават коледните празници и ми става топло и романтично. Много често срещам хора или чета за такива, които не вярват в любовта, не вярват в доброто и хората...
Знаете ли, давам си сметка какво прави една двойка пламенна, горяща, щастлива, гледаща напред в бъдещето и виждайки две пътеки сляти в една. Искам да споделя моя скромен опит и по-скоро разсъжденията ми въз основа на него за вас, тези които не вярвате в любовта, не вярвате в това, че можем да срещнем любимия и да останем с него цял живот и за тези, които просто искате да чуете още една история подобна на вашата.
Кое крепи десетгодишна връзка между 26-годишна жена и 28-годишен мъж? (Дано не съм объркала годините, че напоследък взеха да ми се губят.)
Запознахме се, когато бях на 16, а той на 18, в моя роден град, където той пожелава да учи въпреки, че е родом от София, а аз от малко градче. Съдба, а? Не таях надежди, никога не съм си мечтала да срещна любовта на живота си на 16. Дори не съм копняла за него. Така се случи. Пламенна и детска любов подкрепена с много търпение. Дори на родителите ни им беше странно как може да се държим като дългогодишна възрастна двойка, а все още да сме деца. След време разбраха, че е истинско. Така нашите семейства се превърнаха в добри приятели, а ние в техните деца.
След 1 година Христо замина за София да следва в университет и така две години имахме връзка от разстояние. Кой беше по-търпелив? Той, той беше този, който ме изненадваше почти всеки петък пред училище, идваше за два часа и се прибираше обратно в София, защото нямаше къде да приспи (разбира се, нямаше кой да го пусне да спи вкъщи). След две години отидох да живея с него и да уча в Софийски университет. В момента, в който заживяхме заедно си обещахме нещо, което си напомняме при всеки възникнал проблем пред нас: "ще споделяме един с друг всичко и при най-малкия проблем ще инициираме разговор с другия". До ден днешен това е водещото правило в нашата връзка. Говорим за абсолютно всичко - започвайки от битовизми, секс, образование, политика, семейни проблеми до възпитание на детето ни. Искам да споделя, че често се сдърпваме за нещо, но бързо ни минава, защото веднага го изричаме. Понякога ми трябват сили да споделя как се чувствам, но го правя, защото знам, че това е ключът от палатката.
Кое ме накара да вярвам в него толкова, колкото в себе си?
Първият път, когато чух "няма да се откажа от нас" беше в кризисен момент за връзката ни, аз бях на 17, той на 19 - студент в София. Когато бяхме на бригата в Щатите всички ни споделяха, че там много двойки са се разделили и, че оцелее ли нашата връзка на това място, можело да се оженим. Смях се, но когато бяхме на екскурзия в Ню Йорк осъзнах, че са много прави. Изгубихме се в 22 часа вечерта на Тайм Скуеър, аз бях в нервна криза и мислих, че няма да се измъкнем живи. Имаше реална опасност от това, но ще разказвам следващ път. Той бе човекът, който ме погледна и със супер спокоен тон ми каза "обещавам ти, че всичко ще е наред просто ми вярвай". Така и стана. Между другото това негово спокойствие понякога ме побърква, но ето че ни върши работа в най-важните моменти.
Когато раждах преди близо две години...
Имах трудно раждане придружено с неспиращо плачещо бебе 24/7 и депресия, която крещеше в главата ми "ти не се справяш и единственият изход от ситуацията - е да прекратиш живота си". Само той ме разбираше, само той чувстваше и само той виждаше болката, която изпитвам. Майка ми също, но те майките са родени с тази сподобност. А той ... не беше нужно дори да ми го казва, говореше ми с очи. Плачеше с мен, идваше през нощите пред вратата на болницата и молеше да го пуснат, за да ме прегърне.
Пиша това, за да ви припомня и да си напомня, че връзката между двама души се изгражда с време, доверие, търпение и разговори. Любовта е чувство, което за да се съхрани и да се превърне в обич се изискват усилия, както от едната така и от другата страна. Не е нещо, което ни се спуска от небето и ние се вкопчваме в него и не го пускаме. Вярвам в привличането от пръв поглед, но не и намирането на сродна душа.
Пожелавам на всички весели, споделени, топли и прекрасни празници! Вярвайте! Борете се! Споделяйте! Желайте! Изгаряйте! Говорете! Обичайте!
А аз ще споделя празниците както всяка година с моите любими хора.
Автор: Стефани Христова
