За пролетта е рано
Средата на февруари е, а цял ден слънцето ме приласкава да изляза навън. Усещам я, че идва. Пролетта. Познах я по от месеци забравеното чуруликане на птиците, по мириса, който само тя носи във въздуха, по топлите лъчи, които кожата ми обожава.
Отворих вратата само за секунди, а така ми се прииска да обуя маратонките и да тичам, колкото сили имам, да си припомня всичко, което есента отвя със студения вятър и което зимата затрупа под дебелия сняг.
Но не! Едва средата на февруари е! За всичко си има време. А ние бързаме, винаги бързаме – да направим кариера, да пораснем, да целуваме, да се отказваме, да сме можещи. Искаме всичко по-бързо – закуската, влака, ваканцията.
А сега и пролетта. Тя ли бърза да ни усмихне с присъствието си, толкова ли сме жалки и нещастни? Или ние бързаме да поканим новото, защото старото за 2-3 месеца ни омръзва? Довчера се въодушевявахме от снимки на запалени камини, червено вино, курабийки и снежни човеци, днес вече искаме да се отървем от тях.
Нито сме в зимата, нито сме в пролетта. Точно сега обаче е времето, когато освен да чакаме с разтворени ръце благата на възраждащата пролет, трябва да благодарим за всичко онова, което зимата ни поднесе и да се надяваме, че следващата ще има от всичко по повече.
Пролетта е любимият ми сезон, но преди да обуя маратонките и да тичам бясно към новата цел и към новата любов, ще постоя на топло у нас пред компютъра, ще изпия чаша топъл чай с книга в ръка и ще се насладя на покоя и съзерцанието, към които само зимата така естествено предразполага.
