Да следва полета на душата си към сияйната прозрачност на духа си - е призванието на Лили Фероли

Литературата не отразява, а превъплъщава живота

На предколедната промоция на ''A’more'' на Лияна Фероли в пресклуба на БТА, Кърджали, изказах едно, на пръв поглед, шеговито пожелание - да създаде едно свое литературно течение, наречено ''Феролизъм''. Но пък после, се замислих и си казах - защо не? Защото, откакто твори, го прави подчертано индивидуално и неподражаемо.

Неслучайно, нейният редактор Петър Анастасов винаги я е окуражавал да пише като себе си и предимно поезия, неподчинявайки се на общоизвестните правила. Защото в изкуството няма повтаряемост и художествената природа на всеки творец  се е различавала от всеобщото, с неговата субективна странност, с неподрязаните криле на свободата си. И най-вече защото със своя неукротим стремеж по своите идеали, които за нея са копнежите по Бога, Красотата, Любовта и Съвършенството.До степен на пароксизъм, на самозабрава. 

А пък поетесата Дима Чонова, с близка до нейната изразност, твърди, че Лили Фероли винаги остава вярна на тези, заложени в душата й, мистични търсения на истината. И че да следваш нейните откровения, е едно непомерно благословено призвание - да разбулваш воалите на недостижимата Любов и на човешката същност, така малко познати, както техния Творец. 

Затова Лили отправя своя търсещ поглед към необичайното, непредвидимото, в етимологичната игра, в сгъстените рими, в напластените синонимни думи. Взира се дори в парадоксите и абсурдите. Самата тя нарича текстовете си  поетични есеизми и есеистични поетизми. С една дума - лилизми. Защото с тях най-добре изразява поривите на душата си, както отбеляза на представянето на новата й книга.

Лили Фероли не обича римуването по правилата, защото, неможейки да се намерят точните рими, които не са много, се получава случаен смислов ефект, който не резонира с поетовата духовна настройка и свобода. А пък и нейното задъхано и нетърпеливо въплъщаване в слово на образите и откровенията на душата й, не може да се задоволи с нещо по-малко от тях.

Та нали и всеки творец иска да запише, доколкото може, полета на  душата си към  сияйната прозрачност на духа си, да изпита този най-висш екстаз, по нейните думи. И е добре, според нея, че Бог, Любовта и животът са непознаваеми, защото това още повече разгаря жаждата на твореца за истината и го отпраща в необозримия парадоксален, квантов и естетически свят, в който всичко е доста относително.
Мога да кажа, че разбирам донякъде творчеството на майка си, защото тя ми е завещала своите неравноделни, нелинейни феролски гени, докато обратното ме потиска, задушава. Защото е прекалено очевидно и скучно. Подобно на нея, също обичам и съпротивата на художествената „материя”, и трудния, „тесния път” за стигане до Бога на истината. 

Затова и за двете ни се превърна в любима книга двутомникът „ТО” на художника Орлин Чуховски, който човечеството може да разбере и понесе едва в бъдещето, но засега може да се приеме само като един нечовешки труд. Едно от посланията в него е, че изкуството не е отражение на живота, а присъствие, претворяване, творба в Творбата. Защото Самият Творец на всичко ни е дал тази възможност, като ни е сътворил по Свой Образ и Свое Подобие.
Но в тази посока на пълна творческа свобода, не е нужно да се пристъпва в смисловите крайности, които, като бълнувания наяве, остават неразбрани дори за самия автор. В това отношение, в повечето случаи, творецът съзнава, че дори не може да се доближи до красотата на Божественото творение. Затова „битката” му с нея най-често е завършвала с „поражение”, което никога не му е пречило да върви по този път, дори напротив - ентусиазирало го е много повече.

Затова и аз, като майка си, смятам, че творците трябва да се стремят към най-висшия образец за творчество - този на техния Създател. Че в този процес няма йерархия, а само степен на проникване, на присъствие в Божията тайна. И всеки творец може най-добре сам да се възнагради подобаващо за своето място в постигнатото от него  разгадаване и възпяване на великите Божии творения. Защото никой друг не може до получи пълна представа за това негово място. 

Честита да е новата книга на Лили Фероли, само осма поред, защото тя писа много повече като журналист, културолог-езотерик за случващите се закономерни събития, за идващата промяна, която е и информация. И нека остане вярна на своите духовни пориви, независимо как ще бъдат възприемани и окачествени. Особено, след като знам колко много това възрадва нейното сърце. Затова й пожелавам същото, което тя написа с треперещи ръце на всички, сдобили се с нейната книга ''A’more”:”Любов, Любов, Любов, Благодарност!''

Галина Фероли

Галина Фероли

Честотата - Честност

Честотата - Честност -
най-висшата ни алхимия,
най-много повдига душите ни
за срещата с Духа ни.
Тя е глас на съвестта,
на съвместимото 
с Божиите нагласи
и възприятия...
Учи ни да обичаме така,
както ни обича Господ...
И да прощаваме така,
както Той го прави.
Да любим като Него и
да Му бъдем единородни.
Да познаваме закона 
за Любовта-Вечност,
който седи в 
Единородността...

Чистото съзнание е резултат от чистото сърце
Мъдростта се развива чрез сърцето и мъдрите са освободени от резултатите, от последствията на действията си, те са предназначени за Бога. Защото са се съединили със своята истинска, с духовната си същност, живеят осъзнато в чистото си съзнание. Сложили са край на робството на раждането, смъртта, старостта и болестите, които са нашият бунтарски дух, казва Гитата. Те имат вярата-съ-знание за незнайното, че са част от Върховния бог, който движи всичко. Имат му доверие, предано отдадени са му. И знаят, че като частици  от Него, имат и някои негови качества - нямат очаквания, съмнения, терзания, скръб… Знаят, че краят, води към новото начало и вечното щастие, за което сме създадени.
Че чистото съзнание е резултат от чистото сърце. А то се изчиства, когато в него горят огньовете на Бога, изгарящи боклука, изхвърлящи лъжливите, илюзорните обозначения за прнадлежности, отъждествявания.

Из ''A’more''