Неочаквано пътешествие

  • Сподели:
Неочаквано пътешествие
Видео на деня

Този текст не е критика, а просто един кратък разказ относно запознанството ми с "Властелинът на пръстените"...

По повод новоизлезлия филм Хобит, приятелят ми буквално ме изнуди да изгледаме заедно трите мега дълги, затормозяващо скучни и безкрайно безинтересни за мен части на Властелинът на пръстените.

На половината от първия филм заспах. А аз не заспивам на филми. На втората половина вече ми беше станало леко интересно и успях да издържа до края. Втората част гледах с известен интерес, накрая обаче отново заспах. Третият филм вече ми хареса.

За книгата изобщо няма да говоря. След първия ми опит преди години да гледам една от частите на трилогията реших, че тухлата, която майка ми довлече отнякъде в един прекрасен юнски ден (примерно), ще представи нещата по друг начин... Но уви, стигнах някъде до 40-та страница, след което образно казано я зарових в корените на едно дърво в двора.

Знаех част от персонажите преди да гледам филмите и определено ми станаха симпатични, щом разбрах историите им. Фродо Бегинс вече не е просто противно чернокосо амурче, а противно чернокосо амурче пич. Смийгъл някога е бил от наш’те, а Гандалф се счупва да пуши полуръстска марихуана. Само не ми стана ясно не ги ли заболяха поне малко краката тия пусти хобити от това бродене без обувки по скалите, ама както и да е.

Тъй като преди всичко съм Хари Потър фен, ми беше трудно да свикна с мисълта, че преди Дж. К. Роулинг има Дж. Р. Р. Толкин и че великият магьосник не е копие на професор Дъмбълдор, а точно обратното.

Лека-полека започнах да се дразня на безкрайната прилика на някои от героите, че дори и на части от сюжета. Макар че не успях да се пленя толкова от Фродо и компания, Хари Потъровците взеха да ми стават неприятни. То не беше Саурон vs. Волдемор, Смийгъл vs. Доби, около 15 пъти уголеменото джудже Гимли, превърнато в Хагрид, че дори и гигантски паяци и вълшебни гори и на двете места.

След този разрушителен фентъзи паралел и неочакваното пътешествие, които направих, мога да кажа със сигурност едно: Дъмбълдор бие Гандалф по всички параграфи, честно. Персонажът му е много по-извисен, мъдър и поучителен. Това е, край, финито. Няма две мнения по въпроса. Дори хуморът му е по-добър от този на Белия. Че и на Сивия.

Е, ако не друго, то сега поне мога да гледам Хобит с пречистено сърце и доза любопитство. Ако не ми хареса, смятам да си направя Хари Потър маратон, да изчета всичките книги една след друга, и след това завинаги да премина на Тери Пратчет, без никакво връщане назад. Поне негови достойни подражатели няма да срещна скоро.

Гил-галад ех вае ваеганен мата,
аит хелег нин и орх гостата;
нин киниел на нгурутос
хон есс нин истата:
Аиглос

Неочаквано пътешествие
Неочаквано пътешествие
Неочаквано пътешествие
Неочаквано пътешествие
Неочаквано пътешествие