Стихове на Методи Джонев
От Лияна Фероли
Сам Вагнер иде и превръща нищото в Божии просъници
ЗА БУКВИТЕ – какво за буквите,
за думите – какво за тях –
за дълго ги оставяме да полудуват,
за дълго ги оставяме да помъдруват:
сега поне за кратко да положим
грешните им кости
поименно във безсловесната могила.
ПОЕЗИЯТА – потомствена златна рибка
в потока на безсъзнанието.
ПОЕЗИЯТА – най-тайничката дума
в междузъбието на думащи.
ВГРАЖДАМ СЕ в сянката
на смълчания дъб,
лист по лист го прегръщам,
клон по клон го прелиствам
и до Бога слисан го чета –
от кора
до кора.
ВСЕ ПО-ВНИМАТЕЛНО пристъпвам
по пързалката
от крокодилски сълзи.
СЕЯ СТИХОВЕ, а върху ми облаци
с ледени парчета между зъбите
идват да ги почетат,
да изкълват очите ми.
И АЗ – любовно коленичил, чакам
да ме удари гръм или
твойто име да ме накаже.
ПРОСПАНИ НИВИЦИ, анатемосани от селския пъдар,
протягат мощите си в нереални граници,
клечат по ъглите – безпримерни и недохранени
и замислените облаци над тях не виждат
капка смисъл
в скута им сиротен да поплачат.
БРОДЯГИТЕ от мътния квартал
преджобват кофите за смет и
в дрипавите им очи сияе
копнеж за съвършен боклук.
МОЯ болчице трижди бяла-зелена, червена,
моя жалост, моя скръб,
по значките на ниските ви ревери
ще ги познаеш,
майчице.
ТОВА ПОЛЕ, натъпкано с извратена трева,
с магарешки тръни и стъпкани синури –
ни за песен, ни за жътва е това поле,
само няколко безпътни гарги коленичат
и хвърлят семена за още
пустош и безплодие.
НАЗИДАТЕЛНИ облаци бърчат чело,
ядно захвърлят товара си леден,
нивята забраждат житата си в черно,
хляба помръква и всичкото друго –
с него.
ПОЛЕТО е слънчасало и удря
глава о мократа жътварска кърпа,
полето хрупа спомени за ланско жито
и му иде безропотно
да хване гората.
ВИСОКОСНИ ГЪЛЪБИ през минните полета
пърхат, перата им накацват
каски и дула и с клончета помахват:
мир вам, мир вам.
Мир вам!
ВЪРВИ народ със крачки късопаметни,
върви и хрупа вяло моркова
на утрешната мъдра съпротива:
празните хамбари на надеждата
са пълни с голи обещания.
ПОЛЕГНАЛИ дула на гузната ни слава,
поникнали върху трева павета,
пръскани с напалм и бавно,
много бавно падат болнавите листенца
от продължаващите пражки пролети.
И ЛЯТОТО куково, и овчарите праведни –
все им е на кавалите и все им е на гегите,
че вълци пеят химни край тлъстите кошари,
че храбри кучета в гората се вглеждат,
че някой гризе от луна и вие
с агнешка мъка.
МРАКОБЕСНИ пънове седят в прогнилите си
дупки – не палят свещи и не мамят духове,
гората цяла онемяла в непокорство,
нещо крачи в тъмното, нещо громоли:
сам Вагнер иде и превръща нищото
във Божи просъници.
ДА ВЗЕМЕ да дойде най-подир онзи ветрец ненадеен,
на сивите хорица даром най-цветни качулки да сложи,
малко лудост на всички в очите – дано попрогледнат,
дано секнат завинаги мравките, впити в страхливите кожи,
и нека най-късно до утре дълбоките рани утихнат
и палачите клети живота в последния миг да обикнат.
В БОСИТЕ обувки на вятъра ли зреят
семенцата на идещи бури
или нападали ничком в мечтана угар
безплодно цъфтят
и ухаят на нищо.
СЪМВА СЕ, отделните парчета от нощта
си лягат непробудно
до следващия заговор
срещу деня.
Из „Гъби след дъжд”
