Стихове на Методи Джонев

Сам Вагнер иде и превръща нищото в Божии просъници

ЗА БУКВИТЕ – какво за буквите,
за думите – какво за тях –
за дълго ги оставяме да полудуват,
за дълго ги оставяме да помъдруват:

сега поне за кратко да положим
грешните им кости
поименно във безсловесната могила.

ПОЕЗИЯТА – потомствена златна рибка 
в потока на безсъзнанието.

ПОЕЗИЯТА – най-тайничката дума
в междузъбието на думащи.
ВГРАЖДАМ СЕ в сянката
на смълчания дъб,
лист по лист го прегръщам,
клон по клон го прелиствам
и до Бога слисан го чета –

от кора
до кора.

ВСЕ ПО-ВНИМАТЕЛНО пристъпвам
по пързалката
от крокодилски сълзи.

СЕЯ СТИХОВЕ, а върху ми облаци
с ледени парчета между зъбите
идват да ги почетат,

да изкълват очите ми.

И АЗ – любовно коленичил, чакам
да ме удари гръм или
твойто име да ме накаже.

ПРОСПАНИ НИВИЦИ, анатемосани от селския пъдар,
протягат мощите си в нереални граници,
клечат по ъглите – безпримерни и недохранени
и замислените облаци над тях не виждат
капка смисъл
в скута им сиротен да поплачат.

БРОДЯГИТЕ от мътния квартал
преджобват кофите за смет и
в дрипавите им очи сияе
копнеж за съвършен боклук.

МОЯ болчице трижди бяла-зелена, червена,
моя жалост, моя скръб,
по значките на ниските ви ревери
ще ги познаеш,

майчице.

ТОВА ПОЛЕ, натъпкано с извратена трева,
с магарешки тръни и стъпкани синури –
ни за песен, ни за жътва е това поле,
само няколко безпътни гарги коленичат
и хвърлят семена за още
пустош и безплодие.

НАЗИДАТЕЛНИ облаци бърчат чело,
ядно захвърлят товара си леден,
нивята забраждат житата си в черно,
хляба помръква и всичкото друго –
с него.

ПОЛЕТО е слънчасало и удря
глава о мократа жътварска кърпа,
полето хрупа спомени за ланско жито
и му иде безропотно
да хване гората.

ВИСОКОСНИ ГЪЛЪБИ през минните полета
пърхат, перата им накацват
каски и дула и с клончета помахват:
мир вам, мир вам.

Мир вам!

ВЪРВИ народ със крачки късопаметни,
върви и хрупа вяло моркова
на утрешната мъдра съпротива:

празните хамбари на надеждата
са пълни с голи обещания.

ПОЛЕГНАЛИ дула на гузната ни слава,
поникнали върху трева павета,
пръскани с напалм и бавно,
много бавно падат болнавите листенца
от продължаващите пражки пролети.

И ЛЯТОТО куково, и овчарите праведни –
все им е на кавалите и все им е на гегите,
че вълци пеят химни край тлъстите кошари,
че храбри кучета в гората се вглеждат,

че някой гризе от луна и вие
с агнешка мъка.

МРАКОБЕСНИ пънове седят в прогнилите си
дупки – не палят свещи и не мамят духове,
гората цяла онемяла в непокорство,
нещо крачи в тъмното, нещо громоли:

сам Вагнер иде и превръща нищото
във Божи просъници.

ДА ВЗЕМЕ да дойде най-подир онзи ветрец ненадеен,
на сивите хорица даром най-цветни качулки да сложи,
малко лудост на всички в очите – дано попрогледнат,
дано секнат завинаги мравките, впити в страхливите кожи,

и нека най-късно до утре дълбоките рани утихнат
и палачите клети живота в последния миг да обикнат.

В БОСИТЕ обувки на вятъра ли зреят
семенцата на идещи бури
или нападали ничком в мечтана угар
безплодно цъфтят
и ухаят на нищо.

СЪМВА СЕ, отделните парчета от нощта 
си лягат непробудно
до следващия заговор
срещу деня.

Из „Гъби след дъжд”