Издателство ''ЕРА'' представя ''Убийствена находка'' от Андерш де ла Моте и Монс Нилсон
В Йостерлен цари невиждано оживление. Предстои вълнуващото откриване на големия пазар за антики! Колекционери и любители от всички краища се стичат натам. Но внезапно настроението е помрачено от убийството на известен търговец. Посетителите са в шок, а свидетелите са стотици, но сякаш никой нищо не е видял.
Инспектор Петер Винстон веднага прекъсва ваканцията си, за да се намеси авторитетно и да поеме случая. Туве Еспинг, която работи усилено, за да затвърди позицията си в полицията, отново се оказва негов партньор. Докато неочаквано доброто дуо разследва убийството, животът продължава. Местните с трепет се подготвят за снимките на „Шоуто за антики“ в близкия замък. Но дали то няма връзка с престъплението?
Винстон и Еспинг скоро осъзнават, че светът на антиките е пълен с ексцентрици, стари конфликти и мистерии, които са изключително трудни за разгадаване. А най-важният въпрос е: кой е готов на абсолютно всичко, за да се докопа до най-ценната находка?
Андерш де ла Моте и Монс Нилсон представят най-новия си бестселър. Това е втора книга от поредицата „Убийства в Йостерлен“, в която смъртта навестява ексцентрични персонажи сред красиви пейзажи.
Откъс от книгата
Към единайсет Мечока Першон тръгна да се връща на сергията си.
Кафетата с водка топлеха гърдите му и си тананикаше доволно. Дотук пазарният ден се беше оказал особено успешен. А щеше да стане още по-добре.
Той попипа джоба на якето си, където захарницата беше на сигурно място.
Всъщност знаеше много малко за китайския порцелан.
Като търговец с имуществото на покойници, човек можеше да се сдобие с какво ли не, затова беше по-практично да не се специализира и да знае по малко в много области, отколкото обратното.
А ако не беше сигурен, все пак винаги можеше да потърси в Гугъл.
Освен това модата непрекъснато се менеше. Големите селски дървени шкафове, които неотдавна беше мъкнал по стълби и беше продавал за десетки хиляди крони на международни търговци, сега бяха кажи-речи непродаваеми. Мебелите от тик и месинговите лампи, които преди се изхвърляха в контейнерите, сега се продаваха на аукциони за луксозни вещи в Ню Йорк и Париж.
Мечока извади захарницата от джоба на якето си. Толкова малка и невзрачна беше. Висока едва пет сантиметра и десет сантиметра в диаметър.
Едно от малкото неща, които знаеше за китайския порцелан, беше, че цените на най-хубавите екземпляри се бяха повишили значително през последните двайсет години, откакто китайците бяха започнали да изкупуват обратно културното си наследство. Щом видя, че Йерт Китаеца държи захарницата с разтреперани колене, разбра, че тя е точно такъв екземпляр.
Ако беше научил нещо след близо четиресет години в антикварния бранш, то беше да преценява хората. И като потвърждение за тази способност вече беше получил оферта за захарницата, пет пъти по-висока от сумата, която беше платил за цялата скаутска сергия.
Мечока се оригна доволно с миризма на кафе с водка.
Фирмата за изкупуване на покъщнина „Раск“ имаше своя сергия на склона в периферията на пазара, желано място, до което се беше докопал едва през последните години. Предимството беше голямото пространство. Човек можеше да опъне голяма шатра и така да побере няколко маси и повече предмети. Но най-хубавото бе, че Мечока можеше да закара караваната чак дотам и да паркира точно зад мястото, така че имаше удобен достъп до храна, кафе и тоалетна. И освен това, което беше доста важно: уединено място за сключване на сделки.
Когато стигна до шатрата си, откри нещо, което го накара да изругае на глас.
– Едно и също всяка година, ебаси!
Мишената на гнева му беше маса, отрупана с кашони, сложени на пътеката между шатрите. С рязко движение Мечока хвана плота на масата и я събори. Кашоните издрънчаха, когато паднаха на земята.
Звукът накара някакъв едър брадат мъж да изскочи от съседната шатра.
– Какво, по дяволите, правиш?
– Помагам ти с нещата ти, Линдеман – отговори Мечока. – Би трябвало да си ми благодарен. Пътеката не трябва да се препречва.
– Идиот такъв! – извика Линдеман и блъсна Мечока в гърдите. – Това е скъпа стока.
Мечока го блъсна в отговор.
– Ти пък откъде знаеш, аукционер такъв! Ще те убия!
Двамата мъже се сбиха между шатрите. Толкова си приличаха и по телосложение, и по възраст, че човек би могъл да помисли, че две кафяви мечки са се изправили на задните си крака и се боричкат.
– Престанете!
От сенките излезе едра жена на шейсет и няколко години. Тя имаше тъмнокестенява коса, вързана на конска опашка, и чанта тип кенгуру на хълбока.
– Мечок! Линдеман! – извика тя. – Какво правите, по дяволите?
Мачът по борба приключи. Жената, която беше съпруга на Мечока и се казваше Суси, впери поглед в двамата мъже.
– Той ми събори нещата – каза запъхтяно Линдеман и посочи към бъркотията на земята.
– Защото ги беше сложил на нашето място – каза Мечока. – Много добре знаеш къде минава границата, но всяка година я прекрачваш само за да се заяждаш. Защото завиждаш.
Линдеман направи крачка към Мечока, но се спря, когато срещна погледа на Суси.
– Завиждам ли, за какво? – изсъска и избърса потта от челото си. – А? За всичките ти недоволни клиенти ли? За всички вдовици, които мамиш със срамно ниските цени, които им предлагаш?
Лицето на Мечока почервеня. Той сви ръцете си в юмруци и ги вдигна, при което Линдеман направи същото.
– Престанете веднага, и двамата – изсъска Суси. – Възрастни мъже сте, а се държите като малки деца. Би трябвало да се засрамите. Не виждате ли, че хората ви гледат?
Тя посочи през рамо към групичка любопитни посетители на пазара, които се бяха спрели, за да зяпат. Двамата мъже се укротиха.
– Не може да продължаваме така всяка божа година, чувате ли? – продължи Суси. – Та хората ни се смеят. Трябва да се научите да се погаждате.
Мъжете промърмориха нещо неразбираемо в отговор. Изглежда настървението за бой ги беше напуснало.
Линдеман се наведе, за да изправи преобърнатата маса.
– Ако нещо се е счупило, ще го платиш, мамка му – промърмори.
– Изпрати ми фактура, глупако!
Мечока се изхрачи в тревата точно до краката на Линдеман, а после се обърна и влезе демонстративно в шатрата.
– Само ще се изпикая – изръмжа, когато мина покрай Суси. – После ще изляза да хапна нещо. Вие с Джими ще трябва да удържате фронта на сергията.
Влезе в караваната и затръшна вратата след себе си.
Суси и Линдеман останаха по местата си, загледани след него.
– Някой ден Мечока ще си получи заслуженото – каза Линдеман глухо. – Нито повече, нито по-малко.
Жената на Мечока не отговори. Но за малко изглеждаше като че ли кимна.
Книгата може да бъде поръчана от тук.
