''Нощен влак за Лисабон'' от Паскал Мерсие се завръща
От Enthusiast
Романът предлага интригуваща представа за живота и любовта
Международният бестселър „Нощен влак за Лисабон“ излиза в ново издание от „Ентусиаст“. Романът се смята за най-успешния на швейцарския писател и философ Паскал Мерсие и предлага завладяващо изследване на съзнанието и възможността за истинско разбиране на другия. Корицата на книгата представлява артистичен двулицев дизайн в черно и бяло, дело на Яна Аргиропулос.
Паскал Мерсие е литературният псевдоним на швейцарския философ Петер Биери. Той изучава философия, английски и индийски в Лондон и Хайделберг. Там Биери получава награда за докторска степен на Дитер Хенрих и Ернст Тугендхат за своята работа в областта на философията на времето. Съосновава центъра „Познание и интелект“ към Германската фондация за изследвания.
Мерсие започва да пише романи на 51-годишна възраст. А през 2007 г. авторът получава наградата Marie Luise Kaschnitzи и е отличен с италианския приз „Premio Grinzane Cavour“ за най-добър чуждоезичен роман.
„Нощен влак за Лисабон“ е разказ за дълбините на споделената човечност и способността на езика да определя самите нас. Основната тема в романа е изследването на алтернативни животи чрез думи, разговори и житейския път на друг човек. Авторът предизвиква читателя да си представи какво би се случило, ако постави под въпрос битието си и започне ново съществуване.
След случайна среща с мистериозна португалка учителят по древни езици Раймунд Грегориус внезапно изоставя подредения си живот, за да започне нов. Тръгвайки по следите на Амадеу де Прадо – (измислен) португалски лекар и есеист, чиито писания изследват идеите за самотата, смъртността, смъртта, приятелството, любовта и лоялността, – той хваща нощния влак за Лисабон.
Грегориус е обсебен от книгата на Прадо и нетърпеливо се опитва да разбере живота на автора. Тези разследвания го превеждат през цял Лисабон и го срещат с хората, чийто живот е бил преплетен с този на Прадо. Постепенно се очертава образът на един необикновен човек – лекар и поет, който се бунтува срещу диктатурата на Салазар.
Грегориус все повече се заплита в текстовете и живота на Прадо и от един момент нататък пътуването към него се превръща в пътуване към самия себе си.
„Тази книга се чете почти на един дъх и не може да бъде оставена“, - посочват от Die Welt и я определят като наръчник за душата, интелекта и сърцето.
Откъс от книгата:
Денят, след който в живота на Раймунд Грегориус нищо вече нямаше да бъде както преди, започна като безброй други дни. В осем без четвърт той прекоси бундестерасата и тръгна по моста „Кирхенфелд“, който водеше от сърцето на града към гимназията. Това разстояние извървяваше всеки ден в учебно време и неизменно в осем без четвърт. Веднъж, когато мостът беше затворен, той допусна грешка в часа по старогръцки.
Подобно нещо никога не му се бе случвало преди, не се случи и след това. Дни наред цялото училище говореше само за тази грешка. Колкото повече се проточваше обсъждането, толкова повече се увеличаваха и онези, които считаха, че грешката е тяхна, понеже не са чули добре. В крайна сметка това убеждение се наложи дори сред учениците, присъствали на урока. Беше просто немислимо Мундус, както всички го наричаха, да направи грешка по
старогръцки, латински или староиврит. Грегориус погледна напред към островърхите кули на Историческия музей на Берн, нагоре към Гуртен, сетне надолу
към Ааре и нейните зелени като глетчер води. Поривист вятър гонеше ниските облаци, обърна чадъра му и зашиба дъжда в лицето му. Едва сега забеляза жената в средата на моста.
Бе подпряла лакти на парапета и в поройния дъжд четеше нещо, което приличаше на писмо. Стискаше го здраво с две ръце. Когато Грегориус я приближи, тя изведнъж смачка листа на топка и с отривисто движение го запрати във въздуха. Грегориус неволно беше закрачил по-бързо и сега беше само на няколко стъпки от нея. Видя яда, изписан на бледото ѝ, мокро от дъжда лице. Не беше гняв, който можеше да се излее просто в думи, след което да се изпари завинаги. Беше ожесточен, обърнат навътре гняв, който най-вероятно тлееше в нея от доста време. Сега жената опъна ръце и се хвана за парапета, а петите ѝ се изуха от обувките. Ей сега ще се хвърли. Грегориус пусна чадъра си на порива на вятъра, който го погна нататък през парапета, захвърли чантата си, пълна с ученически тетрадки, и избълва няколко ругатни, които бяха необичайни за речника му. Чантата се отвори и тетрадките се посипаха на мокрия асфалт. Жената се обърна.
За миг, без да потрепва, се загледа в тетрадките, които попиваха тъмната вода. После извади от джоба на палтото си маркер, направи две крачки, наведе се към Грегориус и написа няколко цифри на челото му.
– Извинете – каза на френски задъхано и с акцент.
– Не бива да забравям този телефон, а нямам лист. После изгледа дланите си, сякаш ги виждаше за първи път.
– Можех, разбира се... – сега преписа номера върху гърба на дланта си, поглеждайки ту към челото на Грегориус, ту към ръката си. – Аз... не исках повече да го имам, исках да забравя всичко, но като видях писмото да пада... трябва да го запиша. Дъждът върху дебелите стъкла на очилата замрежваше погледа на Грегориус и той засъбира мокрите тетрадки непохватно като слепец. Върхът на маркера – така му се стори, отново се плъзна по челото му. Но после забеляза, че този път беше пръстът на жената, която се опитваше да изтрие числата с кърпичка.
– Знам, че беше нахално... – И тя се спусна да помага на Грегориус да събере тетрадките. Той докосна ръката ѝ, допря се до коляното ѝ и когато и двамата се протегнаха за последната тетрадка, сблъскаха главите си.
– Много благодаря – каза той, когато се изправиха. Посочи главата ѝ: – Заболя ли ви?
Сякаш отсъстваща, с наведен поглед, тя поклати глава.
Дъждът биеше по косите ѝ и се стичаше по лицето ѝ.
– Може ли да повървя малко с вас?
– Ами... да... добре – заекна Грегориус.
Книгата може да бъде поръчана от тук.
