Петя на моята Петя и една изповед за духовната емиграция

  • Сподели:
Петя на моята Петя и една изповед за духовната емиграция

Първоначално, а вероятно и като повечето хора, помислих, че това е изцяло филм, свързан с личността на поетесата Петя Дубарова.
Майка ми изяви желание да го гледа и като жест към нея реших да я заведа на кино, заедно с малкия ми син.
Майка ми бе останала със същото впечатление каквото и аз - филм за Петя Дубарова, сниман в родния ни Бургас, който ще видим, морето, вълните, някои друг стих и разбира се, училището, в което учи детето ми.
Отиваме.
Някъде около петнадесететата минута разбрах, че съм била в страшна грешка.
Това не е филм за Петя Дубарова, още по-малко пък за град Бургас.
Това е филм за изгубения ми дух.
Някога бях човек с бунтарски дух. Все още съм донякъде. Но някога бях непримирима и търсих справедливост. Търсих истината. Имах страст. Жар. Горях. Бях непокорна и непоколебима.
В името на правдата правих какво ли не.
Сега вече си меря силите.
Знаете ли защо си меря силите?
По същата причина, поради която и вие. Защото се щадя и се пазя. Защото знам, че нищо няма да променя, както и никой няма да вразумя.
Няма да оправя света. Нито града. Нито минувачите, които понякога ме гледат сякаш са с по две висящи присъди.
Не ми се влиза вече в битки с предрешен край. Няма го онова наивно, незахабено очакване у мен какво ще се случи.
Вече знам какво ще се случи. Нищо.
Няма кой да променя, да бъде завоевател и борец.
Много хора излизат на протести, ще ме прекъснете вие.
Добре, нека излизат. Само че аз говоря за друго.
Всеки се е затворил в неговия хабитат и са го налазили неговите проблеми. На никой не му се занимава да решава чуждите, още повече такива, които грам не го засягат.
Повечето хора не виждат по-далеч от носа си и трудно биха влезли в обувките на отсрещния.
Всяко нещо, което предполага усилие, е дълбоко заспало.
Като например мисленето - то е усилие, което спи непробудно вече години наред, докато умират Пети, Марии, Теодори, Красимири и Стефки.

Знаете ли, ще бъда честна с вас, защото не мога да бъда друга, а дали го заслужавате е отделен въпрос.
Преди време търсих друго училище, в което да преместя детето си.
Не защото си въобразявам, че смяната от едно блато на друго блато ще оправи с магическа пръчка всичко, не.
Просто си правих своето проучване как е по другите места.
Та за едно от училищата разбрах следната информация, която ми бе разказана от учител във въпросното училище.
Истината е, че тези истории винаги ги е имало и ще ги има.
Просто в света, в който живеем сега, научаваме за тях в много по-голяма степен.
Водя си проучването и разговорям с учителка, която ми казва, че в тяхното училище на конкретни деца грешките в тетрадките се поправят с молив, защото ако се поправят с червен химикал въпросните деца страдали и чувствата им се наранявали.
Също така въпросните деца можели да се държат в час като на магистралата и да викат, и да пречат. Учителката не трябвало да им прави забележка, защото иначе...ще си смени много лесно професията.
Веднъж нашарила тетрадката в червено да поправи грешките, но тетрадката се оказала на едно от децата на големците. Някои паралия от града.
Привикали я в кабинета на директора и доста я смъмрили. Това ù било нещо като предупреждение.
От тази история останах с впечатлението, че въпросните деца растат с убеждението, че ще бъдат прави за всичко и са безгрешни.
Цената, разбира се, няма да я плаща само тази или онази учителка, а ще я плащаме всички, някои дори и с кръв.
Споделих това с приятелка, която след като ме изслуша търпеливо, каза, едно време в класа на нейното дете, имало момче, което буквално можело да прави всичко.
Попитах я, какво ще рече "всичко". Доста общо звучи.
Например, казва, по време на час може да чопли слънчоглед и да плюе шлюпките на пода.
Учителката извикала баща му в училище, за да се оплаче, да поговорят.
"Е, и? Ти за нещо много важно ли се имаш? Тоя слънчоглед ти ли си го купувала? Тоя слънчоглед съм го купувал аз. С моите пари. След като съм го купувал аз с моите пари, синът ми има право да го чопли, където сметне за добре", казал бащата на чоплещия семки.
Не успях да я шокирам с моята историята, ама нямах и тази цел.
И тя също не ме шокира.
Всичко си е такова, каквото е.

Нашата класна многократко беше помолила децата да не идват с телефони в училище. Как мислите? Дали някой родител се е съобразил с тази молба?
Веднага ви отговарям, само моето дете не ходи с телефон от този клас.
Децата до такава тежка степен са разлигавени от родителите си, че дори си позволяват да звънят за най-малката простотия, когато някой ги е бутнал, оскубал и ударил.
Така минаваме към следващата ми история. В началото на годината синът ми имаше сблъсък с едно момче. Гледам на това напълно трезво, нормално и като част от нещата. Тук не говорим дали е приятно или не. Става дума, че подобни ситуации се случват, докато децата изковават характерите си и в голяма степен нищо не зависи от нас, ако ще да прекараме и часове в разговори.
Синът ми, за да защити нападнато момиче, което е било ритано, удря в чатала детето, което е ритало момичето.
Ританото се обажда веднага по телефона на майка си и представя нещата едностранно като жертва, без да казва, че всъщност той е в центъра на проблема и е ритал момиче.
Майката стига до там, че ме търси по телефона и ми иска обяснения, пише ми нахално, агресивно и войнствено.
Аз си знам какво ми костваше да не сляза на нейното ниво, защото после щях да се срамувам от себе си.
Пазя хронологията и я има черно на бяло.
Тази майка е убедена в светостта и невиността на момчето си, защото го е виждала вероятно или само в тази светлина или просто не приема, че обратното може да е истина.
Позволи си да прави квалификации, както и да раздава оценки за моето дете, което вече тотално е ниска топка и не ù прави чест.
Радвам се, че аз не направих подобно нещо.

От петдневна учебна седмица синът ми ми споделя поне три пъти, че въпросното момче, нейният син, се държи безобразно, тормози останалите, заяжда се, души момичетата, рита ги и нарочно провокира създаването на конфликти, като в последствие звъни по телефона или на майка си или на баща си, докато се намира в училище. В същото време обаче тези ситуации не стават пред очите на класната и тя не знае нищо. А когато класната не знае нищо, тя не може да се оплаче на родителите му, а когато не може да се оплаче на родителите му - последните нямат хабер какво е поведението на сина им. От там живеят с хармоничната представа, че отглеждат ангел небесен, който е невинен изцяло и за всичко, и вечно жертва на останалите.
Извинявайте, но това дори на петокласник ще му се стори съмнително и подозрително, че нещо не е както трябва.
Днес отново ми беше споделено за поредния случай на удряне спрямо момиче от същото дете.
Момичето обаче си е замълчало и не е казало на класната.
Действието, разбира се, се развива по време на междучасието. Кой луд би направил това пред очите на класната.
Описаното от мен е малка, нищожна част, и е само следствие на проблемите, но не и тяхната причина.
Колкото хора, толкова мнения. Някой ще гледат Петя на моята Петя и в главата му ще нахлуят други мисли. Аз споделих с вас моите.

Във филма, който препоръчвам да гледате, имаше едно словосъчетание, което ми се открои и за това го добавих в заглавието.
Класната там споменава думите "духовна емиграция".
Може би точно тя е една от причините да стигнем до тук и толкова яростно да се ненавиждаме, защото, нека споменем и още нещо като сме тръгнали с признанията - ковид не ни промени. Ковид не ни смири. Ковид не ни сближи.
Ковид просто извади на повърхността онова, което лежи дълбоко в нас. Който каквото носеше в себе си, ковид спомогна то да бъде извадено навън. Ковид послужи за лакмус.
Не знам с какво усещане ще ви остави накрая филма, но нека ви кажа, че за мен едно от силните послания на лентата, е, че като отидеш да се метнеш от скалите или да се удавиш в солените води на морето - проблемите ти пак ще ги има и утре. Даже ще са двойни, за тези, които са те обичали и на които им е пукало за теб.
Самоубийството не поставя точка.
И не бих казала, че го правят силните и способни хора. Не бих казала, че го правят смелите. Самоубийство е изход, но малко като смяната на училището. Не се знае в какво друго блато ще попаднеш.
Това е още един вид емиграция, в която печеливши няма.