За донорството на яйцеклетки - говори Таня Станчева
От HighViewArt
Донорството като възможност стана известно за мен още преди да стана майка. Вероятно някога някъде ми е попаднал материал (може би подобен на този) и си го бях решила – раждам три деца и дарявам яйцеклетки. Изобщо не ми беше известна процедурата - как протича, какво представлява, колко трае. Но знаех, че ще го направя.
Началото на 2016 г. беше много разтърсващо за мен и съпруга ми. В рамките на по-малко от месец видяхме две чертички, разбрахме, че очакваме близнаци, а след това се сблъскахме и с диагнозата мисед аборт (задържан аборт – тялото има всички признаци на бременност, но плодът не се развива, в нашия случай и двата плода). Емоциите, през които минахме нито могат, нито трябва да бъдат описвани и усещани. Всеки различно се справя с болката и моят начин беше да потърся хора, които са преживяли същото, за да разбера дали някога се намират отговори на въпросите. Попадайки в такива виртуални общности, разбрах за толкова много тежки истории, за борба, която продължава с години, за това, че понякога двама не стигат, за да се случи чудото на новия живот.
Над 50 000 (петдесет хиляди) семейства в България имат репродуктивни проблеми и чакат за донорска яйцеклетка. Вече бях повече от сигурна, че при първа възможност ще го направя. За да дари генетичен материал, жената трябва да отговаря на два основни критерии – да е до 35 години да има поне едно живородено дете.
Първия си син родих на 27 години, в началото на 2017 г. След като стана на една година, потърсих за първи път контакт с фондация, която работи в тази област, оттам ме увериха, че процедурата е възможна, но трябваше да изчакам още малко – да спра да кърмя, относително да се нормализира хормоналният баланс в организма.
В края на 2019 г. бях готова. Срещнах се с Валентина Иванова, консултант на Фондация ''Искам бебе'' за североизточна България – страхотна, отзивчива, сърцата жена, която ме посрещна изключително топло, отговори на всичките ми въпроси и процедурата започна.
Аз всъщност нямах много въпроси, както вече казах, бях сигурна, че точно това искам. Тъй като тогава имах само едно дете, попитах дали това ще повлияе на възможността да имам още и бях уверена, че процедурата не просто няма да навреди, а ще помогне.
Направени ми бяха необходимите прегледи и изследвания и започнахме. За мен всичко стана много бързо, буквално, между другото. Ходех на прегледи в обедната почивка, всичко се случваше по план, не съм имала никакви оплаквания и в един момент дори изпитвах съмнение, че нещата се случват както трябва, просто не ми се вярваше, че е толкова просто и лесно. Но беше. Два дни преди пункцията усещах лека тежест и подуване, за които бях предупредена.
Денят на процедурата си го усещах като празник. Едно приповдигнато ми беше, развълнувано, посрещнаха ме усмихнати хора – лекари, акушерки и разбира се, Валя. Ако кажа, че процедурата е приятна, определено ще излъжа. Приспаха ме и всичко свърши за броени минути. После ме оставиха да се възстановя, като Валя е била до мен през цялото време, докато се събудя. Прибрах се у дома и целият ден изкарах в леглото. На другия ден бях като нова. Процедурата бе успешна. Скоро някъде някой щеше да тръпне в очакване. Всъщност и аз тръпнех в очакване, макар да знаех, че нямам право да получа каквато и да е било информация. Но с цялото си същество усещах, знаех, че ще се случи. Процедурата приключи в края на ноември 2019 г. А в първите дни на март, съвсем непланирано и неочаквано видяхме отново положителен тест. Като че ли някой ми каза без думи "Благодаря!", все едно ми се връщаше за доброто. Естествено, Валя беше един от първите хора, с които споделих и не издържах, попитах само дали някой друг чака.
През август 2020 г. една жена е родила дете, може би две, не знам. Но знам, че заради една малка клетка от моето тяло, някой живее, друг има смисъл и щастие в живота си и е сбъднал една от най - съкровените човешки мечти.
Докато пиша, гледам двете ми момчета как играят. И знам, абсолютно съм сигурна, че скоро пак ще се срещнем с Валя.
Автор: Таня Станчева
