Без заглавие - Константин Кацаров
От HighViewArt
Сънувам. Как дърпам въже. Отборите сме два. Липсва публика. Всеки е взел страна. Няма безпристрастни. В съня си съм далтонист. Картината е в черно и бяло.
Всички сме с опънати жили. До скъсване. Играта е на живот и смърт. Периодично някой пада. В краката на останалите прави. От умора. Издъхва. От това другият тим се екзалтира. Започва да дърпа по-настървено. Към себе си. Смъртта на някой от чуждия отбор е признак, че пътят е верен. Целта на всеки е да надживее противника. Това е единственото доказателство, че е прав.
Всичко свършва. Все някога. Капваме от умора. Оцелелите сядаме около маса. Ще вечеряме. Нямаме апетит. Липсва и храна. Нямаме какво да си кажем. Умираме в мълчание. От дълбока старост...
Събуждам се. Случили са се важни неща. Сръбска тенис звезда е направила самопризнание. Нарушила е карантина. Заразена е обикаляла сред здрави хора. Спортистът защитава свободния избор, но не се е съобразил със свободната воля на другите. Никой не иска да прегръща човек под карантина. Съжалява. Извинява се за своеволието. Не се приема!
Попълнил е погрешен формуляр при влизането си в чужда държава. Същият състезател. Не той, а агентът му. Уж. Прикрили са неволно факта, че преди да дойде тук е посетили друга страна. Било човешка грешка. Пак се извинява. Не се приема!
Състезателят по тенис на корт има баща. Много говори. Само с това е популярен. Нарича хората в Австралия роби. Синът му се моли на същите „роби" да го пуснат да се състезава на голямо състезание. Прави им комплименти. Не се приема! „Робите" най-вероятно ще го върнат в свободната му държава. Там го чака изненада. Може би...
Гледам елита на обществото ни. На телевизора. Събрал се е пред народното събрание. Хиляда човека. Приличат на спартанците от филма „300". Докарали са ги под строй с лачени автобуси. Като абитуриенти. Бутат се с полицаи. Сякаш дърпат въже. Като в съня ми. Обиждат журналисти. Беснеят. Играят си. Личи си, че не са пораснали. Униформените им угаждат. На деца не се посяга. Искат да влязат в парламента. Защо? В парламента няма никой. Нищо. Желаят да живеят по старому. Не може. Животът е нов. Значи търсят магьосник. Чрез него ще променят целия свят. Ще съборят правилата. Не искат ограничения. Никакви мерки. Те били народа. Нищо, че са хиляда, а приличат на онези от „300". Тридесет пъти по-малко са от мъртвите, които дърпаха въжето и не оцеляха. Само състезателите от последната година. Не вярват на статистики. Спартанците. Защо не се съберат поне милион? Тогава ще им стисна ръката и ще приветствам свободното движение на заразни микроби. Водачът им е генно модифицирано копие на един луд. Извинявам се на последния. За сравнението. Вождът на „300"-та е депутат. Ръководи най-малката партийна група. Шмекер. Колегите му са лъжци. Изпили „отровата", но го отричат. После се изчервяват. Не се извиняват. Опитват да отворят вратата на парламента. Канят народа да влезе. Елитната му част. Сградата им е нужна за детски кът...
Пътуваме към залата. Със сина ми. Ще тренираме. Той ми задава въпрос. Неуместен. Все едно не ми е син. Пита ме дали така няма да разгневя клиенти. Като свободно споделям личното си мнение. Все пак продавам музика и книги. Дреме ми. Пари имам. Не завися от ничия покупка. Такива, дето не зачитат свободно изразеното ми мнение, не вярвам да харчат за изкуство. Съобразя ли се тях, вече няма да съм автор, а писател. Колко въртеливо угодни са повечето от тях...
Стоим в двора на залата и си говорим. Вътре сме в колата. Със сина ми. Пием протеин. Преди тренировка.
Една кола кара на заден. Малък автомобил. Блъсва се в нашата. Опита се да мине между нас и стената. Не успя. Камион спокойно би го направил. Вед се излайва.
По къс ръкав съм. Жена ме гледа втренчено. Гледам я и аз. Знам какво си мисли. Страхува се да не я нараня. Не реагирам така при леки катастрофи. Излизам от колата. И тя е навън. Иска да ми плати щетите. Не желая. Искам да ѝ навигирам. Тя вече е сигурна, че не съм агресивен. Окопитва се и ме упреква, че съм можел да я изчакам. Побиват ме тръпки. Права е. Можех изобщо да не излизам от вкъщи.
По-добре беше да не се раждам. Така със сигурност нямаше да ме блъсне. Как да те изчакам? Къде? Вече бях в двора. Паркирал съм преди петнадесет минути. Блъска се в спряла кола. Няма вина, че не може да кара. Вероятно съм го произнесъл на глас. Възмутена е. Твърди, че я обиждам. Не го правя. Единствено констатирам. Била ми се извинила. Обаче ми направи и забележка. Отново предлага да ми плати. Искам да се разкара. Пари имам. Поносимостта ми е на предела...
Синът ми е излязъл до мен. Нищо не мога да добавя. Глупостта не пада по гръб. Затова липсва публика. Всеки е взел страна. Няма безпристрастни. Периодично някой пада. Издъхва. Всичко свършва. Умираме в мълчание. От дълбока старост.
