Да допишем любовта с нейната необятна светлина
От Лияна Фероли
Много загадъчно явление е Поетичният поток на съзнанието, който преминава през човека и не може да не го развълнува дълбоко, защото това е неговата изконна космична нагласа, която го е създала. А някои хора са призвани и да го споделят, и не могат да не го направят. Те са тези, които не са забравили своята истинска идентичност.
Кърджалийската поетеса и детска писателка Виолета Михова е между тях. В поезията си тя гледа и вижда света с очите на душата си. Като в медитация, описва своите и нашите, засега останали безмълвни, скрити духовни състояния, които са отвъд думите и логиката, отвъд обекта и субекта, но като нещо, стигнало до безкрая.
А такова необичайно усещане не може да се обозре лесно, не можем да се изрази по обичайния начин.Защото то е трайно настанено в нашите миражи, илюзии, които са много по-близки до мечтания, духовния живот, отколкото до реалния. За Вили тези мечтания са незаменими, защото без тях животът е „нащърбен”.
Нейните мечтания, наречени в заглавието на книгата й „неумиращи илюзии”, са в нас, за да можем да понесем необятността на житейската палитра, биеща несекващо с пулса на сърцата ни. За да понесем силно уязвените ни чувства.
Затова тяхната жарава не затихва, а все повече се разгаря. За да създадем с тях нов свят, да го назовем поновому, с различна образност и поетика, в която има място дори за несъвместимите неща, за обичащите се антиподи, които са частите на едно и също нещо.
Мечтанията на Вили са като потулена скрита вяра, като тръпно сияние, продължило до зората. И като постлана постеля за всеобхвата, като заблестяла, неприкрита сълза. Като изпита докрай чаша на любовната омая.
Затова тя призовава и нас да съберем крехкия прашец на самотните нощи и разпиляната от вятър слънчева пепел, за да отключим с Любовта незримите крепости на безкрая.
Да грабнем лъчите от съня на небесните стръкове, от ласкавата светлина на нощта и с тях да разтворим и осветим мрака.
И да допишем любовта,тичайки към необятната й светлина. Сега!
Лияна Фероли
Поетесата и детска писателка Виолета Михова е родена е на 13.10.1959 г. в Пловдив. Магистър по психология е от ПУ”Паисий Хилендарски”. Живее и работи в град Кърджали като педагог-психолог в Дома за медико-социални грижи за деца. Авторка е на детските книги:„Кристалната фея” (2016),„До чудесата” (2016), „Зайко награден е всеки ден“ (2022) и на стихосбирките “Илюзиите не умират” (2017), „Разповивам пелените на залеза” (2018), „Погали ме слънцето“ (2020). Членува в Дружеството на пловдивските писатели и поети от 1979г. Публикува литературни творби в списания и вестници.
Носителка е на множество награди от национални конкурси и от международни. Нейни творби са включени в 56 издания - наши и чужди. Авторка е и на текст за химн на Кърджали, музиката към него е на Нешко Нешев. Нейните текстове водят читателите в света на любовта и свободата, отключват сърдечния храм на вълшебствата на мечтата и на вътрешното познание за нашата същност.
По случай 24 май в Кърджали ще бъдат представени три нейни книги.
Виолета Михова
От множеството думи луната линее
Сред небесната
шир - безсънни комети
пазят тайната.
По дланите
на кадифени нощи -
електрически огън.
Разповивам
пелените на залеза
всеки ден.
Препускат без умора
рибите, понесли на
гърба си ладии.
Препускаме по
сянката на звездите -
пареща клада.
Пясъчния часовник
стисна устни - върна ни
в началото.
Подбутнах писък
на окосена синева -
възкръсване.
Слънчева молитва
в шепите събрани -
пресечна точка.
В къдриците
на здрача - безкраен ромон
на дръзка трева.
Приютих загадка
в пулса на земята -
покълна щастие.
По вълните
на забранени желания
листа и корени.
В градината
на утрешния чувствен ден –
птичи песни.
Пленени сме от
болка помъдряла -
заключена сфера.
Преобразени
в утрото на птици
привличаме дъжда.
Дъжд от фонтани
завива сребърна нощ -
красива следа.
От множеството
на думите в безкрая
луната линее.
От жадния дъх
на морето - светла нощ
се извива.
Из „Разповивам пелените на залеза”.Хайку.
Художник: Емил Пенчев.
Виолета Михова
Тишината е нашето ново причастие
Пулсът на душата
Износи вечерта последната
си дреха.
Думи - есенни голи слънца
пулсират в душите ни.
Търсим шепот от окосена
трева
за потънали в пясъка нощи.
С белег по пръстите
погалваме утрешни рани.
И тръпнем.
А капчукът облича през
шепи
дъждовни илюзии.
Връщам си света
Не ми се пее,
щом тъжна е зората
и клонките необяснимо
разделят се с мечтите.
Не ми се пее,
когато птиците
отлитат – недолюбени
Защо?
Поглеждам слънцето,
на лъч се залюлявам,
Прониквам през стената
на плача.
Разпръсквам сълзите.
Потъвам във безкрая
и пея, пея.
Връщам си света.
Завий дъжда
Завий дъжда,
щом мислите
отдръпнат се
от залеза
и запрепускат
по заблуди
калдъръмени.
Покрий с дъжда
безкрайните
си сънища
и белег
от красива нощ
стани.
Разбий дъжда
и с мене побегни.
Със мен -
към себе си….
Илюзиите не умират
Разхождаме ги под мъглата,
по синята трева на изгрева.
По залез ги привличаме
в забравени пространства
и ги задържаме като сияния.
С копринени листа завиваме
сребристо - звънки сънища.
Развързваме очите на безкрая,
с любов докосната от синьото,
препускаме срещу дъжда.
И шепнем с пламналите устни
на нощта:
Илюзиите не умират…
Летен дъжд
Плачат улиците. Плачат.
Летен дъжд подскача
и пробива със крачета
мрака.
Бягат сенки ослепели,
нямат време за игра
гонят времето с чадъри –
а дъгата е назад…
Плачат улиците. Плачат.
И ни питат: -
Кой ще цопка без сандали
просто тъй да пожелае
с летен дъжд да поиграе?
Остани под дъжда
Напомни ми любов,
напомни -
за пулсиращи стъпки
в завоя на залеза,
за дъжда февруарски
заплакал -
по голото тяло
на тишината.
Напомни ми любов,
за щурчето без име,
оронило с пръсти
прашеца на нощите,
за трамвая изкочил
от релсите - ослепял
от твоето заминаване.
Напомни ми любов,
за разкованите -
преживени красиво
вълшебства,
за порива изумруден
на вятъра -
разпилял по устните
слънчева пепел.
Събрах я...
Отключи ми любов
незримите крепости
на безкрая.
Целуни ме пак
в полунощ.
И остани под дъжда -
колкото трябва…
Моя пролет
Моя пролет,
постеля без чувства
изменчиви,
светлина на сияйна
трева,
трепет сгушен
в пъстро безбрежие,
утринен шепот
със синя следа.
Моя пролет,
с топли клавиши -
разлюлей синевата
над мен,
превърни в цвете
клетва отречена,
дай ми твоите очи
за тревожния ден…
Повдигни се на пръсти
Отпий вода от кладенец
изповедален.
Измий очите на болката.
Разповий пелените на
тревата смирена
и поговори за кратко
с крехките спомени.
Тишината е твоето ново
причастие.
Повдигни се на пръсти
и остани задълго така
високо, високо над болката.
Из „Илюзиите не умират”.
Художник: Емил Пенчев
