Да убиваш време е престъпление спрямо живота - Валентина Вълчева
От Нели Славова
Не ми се искаше да говорим с Валентина Вълчева за книги. Нито за Библиотеката. И двете са добре познати води за нея, в които гладко плува и знае как да реагира щом излезе вятър. Тя е писател, който гостуваше в рубриките ни: Десет неща, за които ми пука, както и Книгите, които ме промениха.
Исках да я предизвикам този път, хвърляйки я в други води, където също интересна сила.
Валентина, смяташ ли, че Facebook е като детектор на лъжата? Ако си неграмотен - до минути лъсва истината за теб.
- Определено. Съжалявам, но не мога да възприема насериозно някой, който сам се отнася толкова НЕсериозно към себе си, и не искам да си губя времето с него. Не, че и аз пиша като професор по лингвистика, но има един критичен минимум, под който е недопустимо да падаш, и този минимум е точно преди „незнам”, „адмираций”, „НОЙ” и „dolo racete ot nashite deca”. Обаче признавам си, поне веднъж и аз по инерция написах „НОЙ”. Вече до такава степен неграмотността е част от ежедневието ни, че започваме да я възприемаме като новото нормално, а не бива. Това е минимум за много видове грамотност всъщност – функционална и емоционална най-вече, от които тръгват и всички останали.
Наскоро работих върху такава статия, а днес питам теб - какво е необходимо на една жена да притежава класа?
- Интелект и богата обща култура. Класата е да можеш да говориш свободно както за образите на Ана Каренина, Рафе Клинче и Мол Фландърс, така и за съревнованието между „Suzuki Hayabusa”, „Ducati Panigale” и „Kawasaki Ninja” за най-бърз мотоциклет в света и кой в крайна сметка спечели. Да познаваш от първите акорди както Бетховен, така и THE ROLLING STONES, а също и НОВА ГЕНЕРАЦИЯ.
Да знаеш цената на тоалетите по „Витошка”, но да знаеш и от кой магазин „Second Hand” можеш да се снабдиш с нещо не по-малко елегантно на бюджетна цена. Да познаваш вкуса на 12-годишен бърбън, на двойно дестилираната водка и на бирата, както и кое с какъв разредител да комбинираш. Всяко пиене си има разредител!
Това всъщност е силно обвързано с отговора ми на предишния въпрос.
А на един мъж?
- Предполагам същото, което изброих за жените, плюс способността да е мъж в един силно еманципиран свят, което си е предизвикателство почти от ранга на „Голи и уплашени”. Да си мъж днес е неописуемо по-трудно, отколкото е било във времената на рицари и пирати – иска се много повече от това, да стреляш добре и да имаш гъсти мустаци. Конкуренцията е жестока, при това не само от онези с Y-хромозома в кръвта си.
Кои хора са лесни?
- Тези, които след 5 минути вече нямат с какво да те изненадат. Тези, у които единственото непознато нещо е името им, но отвъд него си в състояние да предвидиш живота им за десетилетие напред, че и за следващото прераждане дори. Тези, които не те провокират да показваш класа. Които не те вдъхновяват, не чоплят с клечка за зъби в ухото на любопитството ти, не будят у теб желание да им посветиш дори миг от времето си. Не искаш да им звъннеш в петък вечер. Не искаш да се напиеш и да изтрезнееш с тях.
Много нормални жени пият вино, при това бяло или розе, нещо изискано, нещо над седем лева. Пият и бира, но не твърде алкохолна и категорично не директно от бутилка. Разбира се, пият и коктейли. Ти защо пиеш водка? Тя не е ли твърде сурова?
- Ще ти отговоря с цитат от все още неиздадения ми, но предстоящ роман „Мълчанието помежду ни”, където главната ми героиня има обяснение, към което аз нямам какво да добавя, но затова пък мненията ни напълно се припокриват.
------------------------------------------------
…Водката е особено питие. Като зареден пистолет е. Трябва да внимаваш с нея – много лесно може да те накара да се изгубиш. Ако прекалено бързаш, те поваля от раз – като изстрел в главата. Ако обаче пипаш с финес, почти е невъзможно да те подведе, но пък е възможно да те отведе на пътешествие, на което не би се осмелил да поемеш на трезво. Разбира се, няма начин да ѝ свикнеш без поне веднъж да се „простреляш” лошо.
Не, не е просто алкохол. Водката е „руският Бог”, ако мога да цитирам знаменития Ерофеев. „В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Словото беше: водка.”
Водката, която според него, подобно на войната срещу Хитлер, е съсипала всяко руско семейство. Водката, която в началото си всъщност трябвало да бъде… лекарство. И била. Водката, която наравно с митичните „Катюши” в крайна сметка може би бе съборила Хитлер.
„… Пиенето на водка, за разлика от пиенето на други алкохолни напитки, няма никакви странични оправдания. Французите може да възхваляват аромата на коняка, шотландците да прославят вкуса на уискито. Това обаче са бавни питиета. А водката – тя е никаква. Невидима, безцветна, безвкусна. Обаче същевременно остра. Водката не привлича нито децата, нито кучетата. Руснакът пие водката на екс, мръщи се и псува и тутакси гледа да замези с нещо, дори да подуши парченце хляб, да я „заглади”…
………….
Пиенето на водка не понася самотата.”
Бих добавила… водката е бавно питие за бързо напиване. Тя не става за убиване на време. Сигурно затова я харесвам – мразя да убивам време! Да убиваш време е престъпление спрямо живота. Винаги съм се чудела на хората, които казват, че правят това или онова, „защото така времето минава по-бързо”. Закъде сте се разбързали, бе? Финалът за всички ни ще е един и същ и всички ни чака, един е и няма да го избегнете, но защо ви е да го гоните? Не обичам нещата, които убиват времето! Нито хората, които го правят. Обичам хедонистите, които умеят да опитват вкуса на всяка глътка живот… на всяка глътка водка.
С теб имаме една, добре, няколко, ок - много са, но тази сходност да превключваме на автопилот по неволя. Кога идва аварийната Валентина?
- Аварийната Валентина поема нещата, когато стандартната Валентина допусне да се озове в ъгъла, притисната от хора, обстоятелства или срокове. Аварийната Валентина е нещо, което не харесвам особено, но имам нужда от него, защото иначе полудяването ми е в кърпа вързано. Понякога дори предпочитам да не знам какви ги върши – достатъчно ми е да знам, че накрая ще е спечелила поредната моя битка.
Тя е тази, която ми съска да си налягам парцалите, когато ми се иска да изпадна в истерия и да избягам или да поддам пред нечия наглост например. Тя е и тази, която от мое име праща някакви хора по дяволите, защото на мен възпитанието ми пречи. Обикновено тя е и тази, която печели хората, които съм си позволила да харесам, но се притеснявам да заявя присъствието си в техния свят. Тя просто им праща написана на ръка бележка: „Обади ми се! Няма да съжаляваш!”, заради което понякога ми идва да я сритам. Тя е моята Мисис Хайд. Аз съм нейната Доктор Джекил.
Човек има нужда от примери в живота си. Кои са твоите?
- Аутсайдерите. Не знам защо, но всеки път, когато някой аутсайдер, отритнат, отхвърлен, заклеймен, лишен от чуждата вяра и доверие, успее да натрие носа на света и живота, го чувствам като лична победа. Моите примери са онези, които в реалността разбиват матрицата по-безкомпромисно от Нео. Например Чарлз Буковски. Например Кийт Ричардс и Леми Килмистър. Или Съли Ерна. (Личи ми отвсякъде каква музика слушам, когато съм сама вкъщи, а?...) Вдъхновяват ме хора, в които никой не влага надежда, а те – напук на всичко и всеки – се справят във вселенски мащаби. А можеха просто да пропаднат, нали?
Колко точно слоя има истината?
- Доколкото си спомням от последните статистики – към 7,8 милиарда. Горе-долу толкова като бройка гони населението на Земята в момента. И това е минимумът. Всеки има своята истина, а някои – дори по няколко. А както казваше агент Мълдър в „Досиетата Х”, истината е някъде там…
Времето, което променя хората, променя ли представата която имаме ние за тях?
- Това ми е един от големите проблеми. Има хора, които по стечение на обстоятелствата не съм виждала от над 20 години да речем и не искам да виждам за нищо на света днес. Не защото са оставили нещо мръсно след себе си, а точно обратното – защото са оставили твърде много хубаво. Това са хора, които са застинали в спомените ми в онзи си вариант и са моето тайно убежище, в което щом вляза, забравям на колко съм години.
И отново съм на 20 например или дори на 17. Те са моя извор на младостта. И докато успявам да ги запазя в този им вариант, всичко е о`кей. Запазвайки тях, запазвам себе си. Затова и във фейсбук например почти нямам „приятели” от тогава. Не искам да знам какви са днес, не искам да знам колко са успели или дали са живи – искам си ги такива, каквито бяха тогава. Докато ги имам, ще имам и моята тайна пътечка към 20-годишното ми Аз.
