Декемврийски разказ
Фильо Физиев е скръстил ръце на гърдите си и със забавена стъпка маркира разстоянието отзад – напред и отпред – назад, пред собствения си гараж с остъклени врати. В кооперацията, построена на мястото на къщата му и още три като неговата, той е отскоро. Като го гледам как се e натаралежил, явно е горд с новия си дом. А къщата му беше с колони, фризове и асми … Както и да е.
Учтиво ми подава ръка, започва да ми обяснява нещо за „фактическото положение”, а аз в този момент, си спомням как в последния клас на прогимназията класната му зададе въпроса какъв мечтае да стане.
Всички очаквахме да чуем отговор, характерен за епохата на космонавтите, стохилядниците – тъкачи или строителите на високите комини…Да, обаче – не. Фильо се изпъна решително и изрече: „Гробар.”
На другия ден беше свикан отряден съвет, а пред него нашият Физиев трябваше да даде обещание да не мечтае никога повече за професията „гробар”, която беше в рязко несъответствие със светлите бъднини, в изграждането на които младите хора трябваше да отдадат таланта и енергията си…
Но, както знаем, думите са сила и един ден Фильо започна да заработва трудовия си стаж като багерист и не къде да е, а на гробищата. Без да си дава зор – изкопаваше нормативния брой дупки дневно.
- Трудното е само през зимата – казваше – ако близките посочат стар гроб в дълбокия сняг или в скованата от леда земя… Но, ако се въведе Средносибирския почин, т.е. починалите да се връзват в чували по клоните на дърветата, докато омекнат ледовете – няма проблем… То пък сега едни зими се изреждат – снежинка не пада – абе, ще копаем с багерчето, няма да остане човек непогребан!
