Джон Боулби: "Стабилна основа"
От HighViewArt
Джон Боулби (1907–1990) е английски психиатър и психоаналитик, основател на ново направление в психологията на развитието, известно като теория за привързаността. Той пръв описва поведението и състоянието на малки деца, разделени или изоставени от родителите и отглеждани в социални институции, които в много отношения изостават от връстниците си.
Според него топлата емоционална връзка с майката (или друг възрастен) е от изключително значение за нормалното развитие на детето. Тя е онази стабилна основа, която му позволява да израства, като изследва света около себе си и изгражда пълноценни отношения с другите хора.
Боулби обръща особено внимание на тъгата, тревожността и емоционалното отчуждаване, с които децата реагират при раздяла или отхвърляне. В психиатричната си практика той открива, че подобни травми от детството са в основата на много от психичните разстройства и социалните проблеми на пациентите му, в това число и на неуспехите им като родители.
Откъс от Първа лекция – "Отглеждане на децата"
Осигуряване на стабилна основа
Централната характеристика на концепцията ми за родителството – предоставянето и от двамата родители на една стабилна основа, от която детето или юношата да се впуска в експериментални набези във външния свят и към която да може да се завърне, убедено, че там ще го посрещнат с разтворени обятия, ще го подкрепят физически и емоционално, ще го успокоят, когато е в състояние на стрес, а ако се страхува, ще му дадат кураж.
По своята същност тази родителска роля се свежда до състоянието на постоянна готовност: до това винаги да си на разположение и да бъдеш готов да реагираш, когато те извикат, за да насърчиш или да помогнеш, но да се намесваш активно само тогава, когато е крайно наложително. В това отношение тя прилича на ролята на главнокомандващ военна база, от която експедиционният корпус поема на мисия и в която веднага може да се оттегли, ако претърпи провал.
През повечето време ролята на подобна база е изчаквателна, но въпреки това – жизненонеобходима. Понеже само тогава, когато главнокомандващият е напълно убеден в сигурността на своята база, той се осмелява да атакува и да поема рискове.
Виждаме как, докато израстват, децата и юношите все по-дръзко се осмеляват да напускат своята стабилна основа, и то за все по-големи отрязъци от време. Колкото по-уверени са в стабилността ѝ и колкото по-отзивчива е тя всеки път, когато я потърсят, толкова по-безусловно я приемат за даденост. Все пак, ако единият от родителите се разболее или умре, огромното ѝ значение за емоционалния баланс на детето, юношата или младежа веднага излиза на преден план.
В следващите лекции излагам доказателства от изследвания, проведени с юноши и младежи, както и с ученици от различни възрасти в началното училище, а и с по-големи от тях. Тези доказателства говорят в полза на факта, че най-стабилните в емоционално отношение обекти и най-способните да се възползват от предоставените им възможности са именно децата, чиито родители – макар и постоянно да насърчават тяхната самостоятелност – винаги са на разположение и се отзовават по всяко време, когато ги повикат. За съжаление, разбира се, е вярно и обратното.
Никой родител не е в състояние да предостави стабилна основа за подрастващото си дете, ако преди това сам не е развил в себе си интуитивно разбиране и уважение за поведението на привързаност у детето си и ако не смята това поведение за вътрешно присъща и ценностна част от човешката природа, за каквато аз го смятам напълно убедено.
Ето къде традиционният термин "зависимост" е оказал толкова пагубно влияние. Зависимостта винаги носи със себе си една негативна конотация и е склонна да се възприема като характеристика само на ранните години от детството, а като такава се смята и за характеристика, която трябва да се надрасте.
В резултат на това, когато поведението на привързаност се манифестира в по-зряла възраст, в клиничните среди това често пъти не само се смята достойно за съжаление, но се определя дори и като регресивно. Смятам, че подобна оценка е ужасяващо погрешна.
Когато обсъждам родителството, се фокусирам върху родителската роля за предоставяне на стабилна основа за детето, тъй като – макар и тази роля да се разпознава интуитивно доста добре – според мен концепцията за нея до този момент все още не е адекватно изградена. Разбира се, има много други роли, които родителят може да изпълнява.
Една от тях е ролята на влияещия родител – на родителя, който се опитва да повлияе върху поведението на детето си, насочвайки го в една или друга посока, като това включва и набора от похвати, с които той си служи за постигането на тази цел.
Макар че някои от тях са по необходимост ограничаващи, а други са с дисциплинарно намерение, повечето са насърчителни, например: когато привличаме вниманието на детето към някаква играчка или особеност в обстановката или когато му даваме съвети как да разреши даден проблем, с който то не може да се справи напълно самостоятелно.
Джон Боулби, из "Стабилна основа". Информацията и откъсът от книгата са предоставени от издателство "Изток-Запад".
