Elini’s circle / Ели и Белла Шербан / бижутер, балерина / Родос, Варна / Гърция, България
Ели и Белла Шербан са необикновени майка и дъщеря. Всяка по своему. Белла - млада балерина, на която тепърва предстои всичко най-красиво в живота и Ели – мъдростта на най-прекрасните години, след като си видял целия свят и си докоснал хиляди хора и съдби.
Това, че живеят далеч една от друга не нарушава хармонията и силната им връзка. Довършват изреченията си, а майката все по-често се учи от дъщерята. Прекрасно е да видиш родител и дете, които излъчват толкова любов и уважение един към друг.
Какво предстои за двете дами и как виждат света, едната в Родос, другата във Варна, в следващия разговор.
Специалните ни благодарности са към Пабло Ромеро, на когото дължим фотоисторията от Варна.
Прочетете разговора с Ели и Белла Шербан след снимките.
{GALLERY}
Разговор с Ели и Белла Шербан:
Ели разкажи ми историята на фамилията Шербан?
Това е фамилията на баща ми, която той е взел от неговия баща, който е румънец – семпла история.
Защо реши дъщеря ти да носи твоята фамилия, а не както е прието в България, тази на баща си?
Този факт е нейно решение, на което аз не се противопоставих. Белла и дядо й имаха специална връзка и да си призная много харесвам как звучи името й – Белла Шербан – това са имената на най-близките за мен хора.
Къде живееш в момента?
Остров Родос, Гърция, но се опитвам да живея сега между Варна и Родос. Последните две години не бях напускала острова, а от близо шест съм там почти целогодишно. Правя моите бижута, декори и аксесоари. Създадох малък магазин. В Линдос, където бях преди да се преместя в Родос, създадох марката "Bella Sherban accessoires". В началото така нарекох магазина си, а сега това е съвместната ни колекция с дъщеря ми, която е предназначена за млади хора и тийнейджъри.
Как реши да останеш да живееш в Гърция? Какви са хората около теб?
Стана инцидентно, бях повлияна от мой познат - Бенджамин. Той е половин турчин, половин французин. Стар моряк. Запознахме се докато пътувах с ферибота, а след четири години отново се срещнахме на о. Родос. Заедно посещавахме клас по йога. От там е и друг добър познат - Давид - половин грък, половин немец. Той водеше заниманията.
Имам приятелка германка, живееща и в двете държави. Група италианци и неколцина англичани – шарен свят. Когато мисля за тях се разсмивам. Хората около мен са подобни на мен – смешни, имат чувство за хумор. Живея с човек, който е половин грък, половин италианец.
Казват, че Родос е кръстопът, на който хора от различни краища на света се срещат, спират за малко, обменят нещо и после всеки продължава по пътя си.
Белла, а ти в България ли си?
Да, следващите две години, докато завърша училище съм тук.
С какво се занимаваш в момента?
Уча и танцувам...
След като завършиш балетното училище къде виждаш бъдещето си?
Като за начало в Англия. Смятам да уча там, само че още не съм сигурна дали искам да продължа с балет или да запиша актьорско майсторство, но предполагам, че това ще си дойде с времето.
Кое ти харесва и кое не във Варна?
Има много неща които ми харесват във Варна, но за жалост има и доста, които не са по вкуса ми. Обожавам морската градина, плажната алея, вълнолома, фара, морето... Както е казал Хемингуей "Всичко, което е далеч от морето, е провинция". Не мога да си представя да живея далеч от морето, това е невъзможно.
Най-любимото ми място във Варна е бар "Кубо", мога да прекарвам там цели дни, а лятото и цели нощи. Това което не ми харесва във Варна е "позьорщината" в част от хората. Мога да говоря много по тази тема, но не мисля, че има смисъл.
Имате много силна връзка с майка ти, въпреки че не живеете заедно целогодишно. Виждам, че имате еднакви татуировки на китките. Трудно ли ти беше да я склониш да си ги направите?
Преди три години родителите ми заминаха за Италия за месец и аз трябваше да отида при тях за Коледа и Нова Година. От доста дълго време си бях наумила да си направя татуировка, за това просто използвах момента и отидох да си я направя. Точно в деня на Коледа реших да я покажа на мама, като не бях много сигурна как ще реагира тя. За щастие, тя го прие по-добре от колкото дори можех и да си представя и тогава решихме да си направим еднакви, но забравихме.
Прибрахме се в България, няколко месеца след това мама замина за Гърция и след още няколко месеца отидох при нея за лятото. Ваканцията почти свърши, беше началото на септември и заминавах след една седмица, когато се сетихме за идеята за еднаквите татуировки.
Мама се обади да ни запише час в едно тату студио в Родос още в същия момент и тогава дойде въпроса какво ще си нарисуваме в крайна сметка. Взех един лист и молив и почнах да си драскам, докато накрая не стигнах до това "B" и "Е", свързани със знака на вечността.
Ели, кога започна да правиш бижута?
Започнах през 2002 г. с колекции детски дрешки. Спомням си как тогава попаднах в тесните, претъпкани улици на пазара Chinatown в Бангкок и усетих как сърцето ми бие като лудо. Така започна всичко с това разтуптяно сърце, което искаше да твори малки съкровища. Тогава бяха само бебешки и детски аксесоари и бижута.
След няколко години баща ми претърпя инцидент, почина и аз трябваше да направя много промени в живота си. Роди се Ellie Sherban accessoires – дълбоката ми, лична връзка с човека, когото загубих. Аз Ели и той Шербан – заедно по пътя, независимо, че не можем да бъдем един до друг физически.
Той ме научи да пътувам сама. Kогато си отиде и регистрирах марката всичко тръгна много лесно – сякаш имах неговата помощ. Спрях да се занимавам с бебешките неща и си помислих кое е онова, което обичам да правя най-много. За мен това е плетенето на една кука – плета от преди да мога да чета, второто е пътят, третото – екзотиката и пъстротата на Chinаtown и другите подобни пазари по света. И така обединих всичко под моята марка за бижута.
Къде продаваш?
Минало е доста време от началото, изминала съм стотици хиляди километри и съм продавала на различни места – галерии в Берлин, Истанбул, Ню Йорк, на островите Линдос, Родос, Кос и Сими, в София и Варна, разбира се.
Последните две години не съм се връщала в България, но малко ми омръзна да бъда като Робинзон на острова и се върнах във Варна, за да започна и развия няколко нови проекта. Искам да изляза от класическата схема на галериите и да опитам да продавам повече в интернет, един нов и различен свят за мен.
Каква е разликата, когато твориш за България и за чужбина?
Това е интересен опит, аз съм всъщност голяма късметлийка. Години наред имах удоволствието да работя с група много талантливи хора в България – екипът на Capasca. Тяхното ниво на професионализъм, съчетано със стил и личен почерк не съм срещала във или извън България. Не казвам, че го няма, но опитът ми с тях беше голямо удоволствие.
Истината е, че различните нации си носят и различния вкус. В Ню Йорк съм продавала едни неща, в Берлин втори, на островите съвсем други. Например на о. Линдос срещнах толкова различни клиенти, крайни националности.
След работата ми с Capasca, в България нямах много клиенти, но съм щастлива, че хората проявиха интерес към моите творби. Когато започнах да продавам тук самостоятелно, Белла много сериозно ми заяви, че в България моите шарении, които се харесват в Турция, няма да се възприемат.
Хората имат друг стил, индивидуалността им е друга. Този момент е малко труден за мен, но е и предизвикателство – да създавам островни колекции и такива за модерни, градски хора. Тук виждам, че наистина българите малко се страхуват от цветовете.
Сама казваш, че си пропътувала стотици хиляди километри. Къде си била? В колко от пътуванията бяхте заедно с Белла?
Да, пътувам много и като се замислих, след толкова път в един момент ми се прииска да спра. Направих го, но се оказа, че циганското ми сърце се почувства като затворник. Истината е, че имаме място, което наричаме дом, то остава част от сърцето ни и винаги се завръщаме там.
Първата ми голяма любов е Азия и Далечният Изток. След това открих Калифорния, като не говорим за Ел Ей и Сан Франциско. Любимите ми кътчета там са Пасадена, Ла Канада Флинтридж, Санта Моника, Санта Барбара, Санта Инес. Много обичам Сиера Невада – Йосемити и огромните му секвои. Ню Йорк е мястото, където винаги обичам да се връщам. Истанбул, Лондон, Венеция, Рим, Берлин...безкрайно много градове и държави, които всъщност не мога да изброя.
Родос е домът ми в момента, южната част на острова, която не е населена и комерсиализирана от туристическата индустрия. Много ми напомня на Калифорния със синьото си море. Синьото на Средиземно море е несравнимо с цвета на водата на Пасифика.
С Белла споделям пътуванията си от много малка. Мисля, че беше на 7, когато пътувахме за първи път заедно. Показвах й любимите си кътчета по света. Последните 10 години сме били заедно на много места в Америка и Европа.
Много обичаме италианските Алпи, езерата на север от Милано, южната част на Швейцария, Берлин. Били сме заедно във Франция, Монако, Венеция и Истанбул. Не мога съвсем точно да изброя всички. Последните две, три години Белла лети сама. Най-много обичаме малки, автентични местенца, наситени с изкуство и история като Винчи в Тоскана, Монолитос в Родос или да кажем Изник в Турция.
Кои места са те впечатлили най-много и защо?
Определено Калифорния, Родос, Далечният Изток. От големите градове най-добре се чувствам в Ню Йорк и Истанбул – обожавам смесицата на културите, свободата да изявиш себе си, да откриеш себеподобни с лекота. Шансът да чуеш някоя история, докато споделяш вечер с непознати и след това да се разделите всеки по неговия си път. Тази пъстрота, лекота и музика съм намерила за себе си там. Музиката и цветовете на тези два града, облеклото, културите и религиите на хората, съчетани с изкуството и забързаното ежедневие. Това е част от красотата на света.
Как се озова съвсем сама за 3 месеца в Индия?
Дълга история. Бяхме с Бела в Щатите. На една от вечерите, на които бяхме поканени подарих гривна за Коледа на непозната жена, която ме покани да участвам като доброволец в нейната фондация. Тя има училище за момичета на възрастта на дъщеря ми в едно село край Калкута.
Ние, белите хора имаме една представа за Индия, която е много далеч от реалността там. Бедните момичета и жени имат не лека съдба там.
Не ми отне много време да мисля. Когато ми предложиха, сърцето ми трепна и го чух да казва, че не е справедливо да третират по този начин деца на възрастта на моето.
И така на следващата година по Коледа попаднах в Калкута. Работих с група жени в двора на училището в едно село извън града. Научих ги да плетат на една кука и как да правят бижута, подобни, на тези, които правя аз.
Тези жени не знаеха възрастта си – никоя не знаеше на колко е години, никоя нямаше лична карта, но се получи много хубав контакт с тях.
Пътувах всеки ден с местния влак от Калкута до селото, работих с тях в училището, след като си заминах, те продължиха да творят. Това, което те създават сега се продава в Калифорния и Австралия.
Не си спомням, по-скоро не искам да си спомням много за Индия. Това е свят, за който не искам да разказвам. Свят на касти, ограничения, религиозни войни, безправие на жените.
Сега съм щастлива като се сещам за моята най-добра ученичка – Мала Ди, няма как да не заобичаш тези жени и да не им се възхитиш. Тези хора имат ентусиазъм и любов в душите си, а са най-нишата каста, която живее в колиби от кал, без електричество и течаща вода.
Предстои ли ти скоро отново такова предизвикателство?
Истината е, че човек никога не знае къде ще го отвее вятърът и гласът на сърцето му. Много си мисля за подобен проект тук в България, последните три месеца разказвам на хора и приятели с желанието да се обединим и да работим заедно.
Обаче срещам различни реакции, тук хората са повече индивидуалисти. Опитът в Калкута малко ме промени и сега след времето, което измина, бих помислила повече от 2 минути преди да приема такова предложение. Но най-вероятно пак ще се впусна в подобен проект, ако имам тази възможност.
Върху какво работиш в момента?
Както ти казах – развивам нашите колекции Ellie Sherban accessoires и Bella Sherban accessoires, както и новата (стара) бебешка и детска линия облекла Бебелино.
Но най-интересното е, че в момента работя над сформирането на колектив и оформянето на проект, в който да обединим способностите и индивидуалните възможности на хора от различни сфери и точки на света. Един номадски колектив, който да създава арт инсталация, бижута, дизайн...
На какво учиш Белла? Какво искаш тя да вземе от теб?
Белла е много мъдра за възрастта си, имаме много силна връзка. Тя ми е като огледало, което скоро ми показа, колко съм закостеняла, консервативна и затворена. Белла ме учи на същото, на което я уча и аз, тя ми припомня моите думи и стремежи, когато се загубя и забравя накъде съм тръгнала.
Наскоро имах тежък период на депресия, с дни не ставах от дивана, с книгите тъгувах. Белла дойде при мен и ми каза, че съм се превърнала в някого, когото не е нейната майка. Каза ми, че съм имала мечти, показа ми какви гердани правех и ми припомни за какво мечтаех. Напомни ми за индивидуалността и силата ми. Помогна ми да стана от дивана, да се размърдам. Да си върна моето лице.
А за теб Белла, кое е това, което искаш непременно да вземеш от майка си?
Много съм благодарна на мама за това, че ме научи да бъда самостоятелна и да бъда личност, да отстоявам себе си и никога да не забравям коя съм и от къде съм тръгнала. С мама се учим на много неща взаимно. Всеки ден се изправяме пред различни трудности и радости къде значими, и къде не чак толкова, които винаги приемаме с лекота, защото сме заедно.
Снимки – Пабло Ромеро