Фернандо Сорентино - Аржентина, втора част
1. Извън закона
Когато се преместих, от „Кралицата на среброто” в крайградската колония „Мартинес”, забелязах, че повечето от къщите имат градина или гараж отпред. Някои от собствениците оставяха свързан към крана маркуч, с който поливаха градината или миеха колите си.
Описвайки четириъгълник, съставен от улиците „Флеминг”, „Дардо Роча”, „Карлос Пелегрини” и „Парана”, аз направих математическо изчисление, чийто резултат беше, че в тази област ще има (като се има предвид обичайната граница на грешка на всички сериозни статистики), 10 920 маркуча.
Сега, ако вземем предвид, че средната цена на маркуч със средно качество в Аржентина е еквивалент на
тридесет щатски долара (инфлацията ми пречи да формулирам изчислението в национална валута), в резултат получаваме, че множеството на наличните маркучи в този район на „Мартинес” представлява цифра от 327 600 долара. За човек като мен, пенсиониран учител по литература, който винаги е живял от мизерната си заплата, задействаните $327 600 биха могли да бъдат моята алчност.
Маркучите бяха много уязвими за кражба: щеше да е достатъчно да влезете в градината, практикувайки прекъсването на връзката между маркуча и крана, и по този начин можете да заграбите тези бъдещи съкровища.
Но аз нямах намерение да унищожа репутацията си на честен човек, представяйки се в квартала като обикновен крадец на маркучи.
И така, една вечер сложих карирана шапка, която ме покриваше до веждите, както и очите ми с черна маска.
Така дегизиран, в един часа сутринта, в понеделник ,през юни, започнах престъпната си дейност. Трябваше да огранича това в зимните нощи, в които можеше да бъде срещнат случаен минувач в полу пустите улици на „Мартинес” - това е почти толкова трудно, колкото намирането на биде в Съединените щати. Тогава самотата улесни плановете ми.
Прочие, доста лесно се влиза в градините: в някои от тях къщите са отделени от тротоара само със стена, която не достига до метър височина. В други е достатъчно да натиснете вратата (често пъти затворена без ключ).
В най-сложния случай е необходимо да се изкачите на портата, която никога не е твърде висока (от друга страна, аз пазя от моето детството, навика да се катеря по дървета или стълбове за улично осветление, вид скромен алпинизъм).
Излязох онази вечер на моята улица „Хункал” и започнах с изземването на маркуча на къщата, която вдясно граничи с моята. Продължих в посока улица „Фрай Луис Белтран”. И внимавайте да не влизате в жилища, в които има отвратително куче, което издава алармения лай.
Събрах седем маркуча повече, които висяха на лявото ми рамо. Накратко, обиколих блока, „Хункал”, „Белтран”, „Кóрдоба” и „Принглес” и се прибрах с тридесет и два маркуча, които по качество повече или по-малко си приличаха. За да не събудя подозрение, сам си "откраднах" маркуча. Тридесет и трите игрални фигури бяха настанени на тавана на моята къща, една кабина, по-известна с англицизма на playroom, съкратено в игра.
2. Таванското помещение
Каквото и да се казва, таванът ми е огромен, защото обхваща почти цялата покрита площ на къщата. През зимата го пробиват иглите на полярния студ и през лятото - огньовете бумтят над него и над екватора, и няма устройство за повишаване или намаляване на температурата, а и то би имало най-малък ефект върху такава голяма площ. Поради тази причина, в частта с лице към улицата, имах издигнат параван, който идва от пода до тавана и превръща тази зона в малък офис, който лесно се нагрява и охлажда.
В този рай имам бюро, компютър, принтер, скенер, книги, хартия, ножици, ученически пособия и др.
Най-накрая всичко, от което се нуждая, за да извършвам дейности, които харесвам - например четене на литература и писане на истински истории, които по късно, невярващите и злонамерени читатели ги смятат просто за измислени упражнения.
Не - офис пространството се увеличава повече от три пъти. Там ми е основната библиотека, различни мебели, хладилник, микровълнова печка, елементи за приготвяне на мате или кафе и друго оборудване с практически характер.
И – да не го оставям за последно, онова, което е по-малко важно – в този сектор живеят двете ми стари котки: Бам Бам – сиамски мъжкар и Кити - осиротяла черна котка, която взех преди осемнадесет години от улицата, когато все още имаше пъпна връв. Въпреки дългото ни съжителство, двете котки -кастрирани никога не се сприятелиха и още по-малко започна романтична връзка между тях.
Този географско-историко-зоологически екскурс е незаменим, за да запише, че тридесет и трите маркуча са депозирани в по-голямата площ, където живеят котките, а не в по-малкия ъгъл на офис дестинацията.
3. Последствия и нови екскурзии
Сутринта, след първото ми „хакване” на няколко съседа
от улица „Хункал” - до номер 1300 коментираха по тротоарите за масовия грабеж от вашите маркучи. Аз, много загрижен, се включих в тези разговори - именно тези, които се отнасяха до въвеждане на погрешни хипотези за възможната самоличност
Казах сбогом, като добавих силни анатеми срещу въпросния дребен крадец.
Същата нощ извърших още едно нападение, избирайки това пътуване до сравнително далечен блок, където не биха пристигнали новините за грабежа от предишния ден: тази, установена от хората, живеещи на улиците „Велес Сарофиелд”, „Берути”, „Сантяго дел Естеро” и „Никочеа”, от където реколтата ми беше по-богата: е, успях да хвана тридесет и пет маркуча.
Благодарение на тази ефективност, когато се върнах у дома, тя вече успя да натрупа общо шестдесет и осем маркуча. Някои навити, други удължени - маркучите заемаха сравнително голямо пространство в купето на котките. Предпочитам да не се спирам на аритметични подробности.
Достатъчно е да кажа, че един прекрасен ден цифрата достигна до 4937 маркуча. Далеч бях, вярно, от приблизителния идеал от 10 920, но вече наближавах петдесет процента от тази цифра. Изчислих, че в пари тези 4937 маркуча са еквивалентни на 148 110 долара.
Тогава внезапна яснота ме накара да осъзная каква работа е да събера това количество маркучи. Напълно бях загубил
понятието „изразходвано време”. Със сигурност то надхвърли изчисленото в месеци, тъй като успях да установя, че повече от три зими това се беше случило.
От друга страна бях доста уморен: нощните експедиции ми създаваха сериозен стрес, тъй като винаги беше латентна възможността да бъде идентифициран, арестуван и затворен, ако не бъда убит от някой ядосан съсед. В резултат на това реших да взема отпуск, без фиксиран лимит и през този период да се въздържа да извършвам каквото и да е престъпление.
Направих го така. През деня стоях в офиса си, четях или пишех, или просто се отдавах на щастливата връзка на мате и Интернет. От време на време хвърлях панорамен поглед към цялото богатство от моите 4937 маркуча и бях горд, че имам потенциално капитал от 148 110 долара.
4. Повратна точка
Факт е, че за една нощ (буквално), моят животът претърпя сериозно сътресение. Беше лято, не знам дали беше по-следващата година или по-късно. Онази вечер отидох на тавана, за да се убедя, че всичко е наред, за да мога да продължа с работата си на следващата сутрин. Стъпвах внимателно през гората от почти пет хиляди гумени маркучи, които заемаха по-голямата част от повърхността на таванското помещение.
Не знам дали някога съм казвал, че имам навик да ставам рано. Когато около седем часа тръгнах по стълбите, бях изненадан, че и двете котки ме чакаха в подножието им, по-точно, където има малка дървена вратичка и завеса с пластмасова маркировка, на границата между първия етаж на къщата и началото на стълбите, водещи към тавана. (Тази малка врата и завесата представляват граница, чиято функция е да предотврати котките да не нахлуват в други части на къщата.)
По някаква причина те винаги остават горе, но онази сутринта, както казах, ги намерих в подножието на стълбите.
Изглеждаха странни и изплашени. И аз бях малко уплашен от вероятност за някаква неизвестна аномалия: нека не забравяме, че в историите на терора, мазета, тавани и спираловидни стълби са задължителни емблеми.
И все пак, преодолявайки уплахата, макар и с треперещи стъпки, се качих по стълбите (които не са спираловидни) и щом погледнах към тавана установих, че трябваше да извърша серия от спешни действия: да сляза с пълна скорост, за да спася котките, затваряйки малката дървена врата, да спусна пластмасовата завеса и да я закрепя с ограничителите към пода.
5. Аристотелова полиция
Вдигнах телефона и се обадих на 911.
Веднага ми отговори женски глас:
— Заместник-инспектор Мариони Ортибели Хуана Едуарда -
с какво мога да ти помогна?
Опитвайки се да не изглеждам нервен, се опитах да обясня:
— Трябваше да спася котките, които имам на тавана, бяха с опасност за живота... На тавана трябва да има около пет хиляди гладни птеродактили...
— Терос… какво?
Вече знаех, казах си, че един обикновен полицай никога не би чул тази дума да се споменава. Така че повторих с
бавно и внимателно, на срички, за да го накарам да осъзнае невежеството си:
—Пте – ро – дак – ти – ли…
— Птеродактили? Какво представляват птеродактилите?
Реших да дам урок по естествени науки:
- Те са летящи влечуги, които...
- Невъзможно, сър, - прекъсна ме той - влечугите не летят,
те пълзят, както показва самото им име.
- Но този – възразих аз като решителен аргумент – е влечуго, изчезнало преди милиони години.
— Два пъти луд, милорд. Ако е изчезнало,
не само не може да лети, но не може и да пълзи. И ако е изчезнало - как може да е живо?
Нямам ни най-малка представа.
— Очевидно, скъпи приятелю, вие не познавате метафизиката Аристотел, който е изложен принципа на непротиворечивостта, казва: „Нищо не може да бъде и да не бъде едновременно,
и в същата посока”.
Затова, мили братко, няма да избягаш от своя висок критерий, че никое същество не може да бъде живо и мъртво едновременно в метеорологично време.
Моето опровержение се оказа много несигурно:
— Разбирам това прекрасно, но истината е, че на тавана на моята къща има почти пет хиляди птеродактили, които в същия този момент живеят, пълзят, летят, крякат, крещят и ръмжат, както се вижда от ужасяващите шумове, които в момента ми пробиват тъпанчетата.
Последва миг мълчание, после чух:
— Господине, — тонът му беше строг — знам точно от кой телефон и от кой адрес звъните, и мога да разбера
какво е вашето име и фамилия. Тук има само две възможности. Може да си клоун или луд. В първия случай бихме могли да те арестуваме, заради шеги с публичния отдел в служба на закона, реда и обществото като цяло.
Ние, от хуманни принципи, имаме задължението да ви насочим към клиника или по-драстично и похвално - да се ангажираме директно да ви вкараме в лудницата. Но това е далеч от намерението ми...
Моля, господине, в името на здравето и морала на всички добри обичаи, моля ви да сложите край на това глупав диалог.
Уплашен, аз отговорих:
- Извинете ме, благодаря ви.
И прекъснах комуникацията.
6. Пътища, които се разклоняват
Опитах се да размишлявам: „Този заместник-инспектор ще бъде добре запознат с философските въпроси, защото е напълно невеж, относно тайнството на зоологията”.
Тази моя последна мисъл, ме накара да взема окончателно решение. Потърсих номера в указателя и се обадих в Зоологическата градина, която от векове се намира пред площад „Италия”.
След сигнала чух:
„Благодарим ви, че се свързахте със зоологическата градина на Буенос Айрес. Ако искате да говорите с администрацията, наберете 071; ако искаш да говорим със заразни болести по хищните птици, наберете 100; ако желаете да поискате час за обиколка с екскурзовод, наберете 421; ако искате да интернализирате сексуалното поведение на еднопроходните, наберете 762; ако искате…".
Търпеливо изчаках приветственото съобщение да свърши, докато не чуя „Или изчакайте отговор от оператора“.
И наистина, операторът ми отговори. Просто посочих проблема това ме засегна, насочи ме към стажант, откъдето друг глас на
жена каза:
—Доктор Дейзи Кубели Крокодил: как мога да ви помогна?
За мое облекчение, той не беше изумен от съществителното птеродактил или не намеси никакъв философски въпрос, а по-скоро ми даде номера на Музей на естествените науки на Буенос Айрес:
„Там ще знаят как да евакуират офиса ви“, добави той.
Благодарих му заслужено и се обадих в музея:
"А!" - каза рецепционистът (в този случай беше глас на млад мъж) – тъй като е изчезнало животно, отговаря на юрисдикцията на Музея на естествените науки в Ла Плата, чийто телефон е…
7.
- Д-р Бойтус, взех под внимание информацията и се обадих междуградско на Ла Плата.
Операторът ме насочи към офиса на Urban Plagues и
това беше предадено на Vertebrate Urban Plagues. Тук ме обслужи господин, който се представи като д-р Бойтус, който преди да ми позволи да произнеса една дума, нареди ми да опиша причината за моето обаждане. Направих го с похвална точност, макар и със синоними, но беше напразно, щом като става дума за гълъбарника на птеродактилите.
След кратка пауза на размисъл, той ме попита:
— Какво е местообитанието, където развивате дейностите си жизненоважни?
Тъй като структурата на въпроса изглеждаше малко барокова, исках да го направя чисто:
— Питате ме къде живея ли?
В отговора му прозвуча безразличие:
- Разбира се.
Считайки, тази информация за несъществена и като отмъщение, аз отговорих неясно:
— Голям Буенос Айрес, северна зона.
- С други думи“- уточни Бойтус - в някаква неуточнена част
на региона, който картографските власти наричат Конуса, Градски Буенос Айрес.
Сметнах това второ уточнение за още по-ненужно от първото.
Отговорих едносрично:
-Да.
— Ето защо — каза Бойтус — чувствам се длъжен да ви осведомя, за да знаете, че ще бъде изумително, ако неразумните същества са избрали покритата повърхност на домашното ви пространство, което наричате ту мансарда, ту таван, ту нещо друго. Те не са и не могат да бъдат птеродактили.
Катранистият език на Бойтус много ме подразни:
— Да не са птеродактили?! - казах, за да сложа край на въпроса. - И тогава какви са те?
- Те са ранфоринкос.
— Ами… не знам… Заприличаха ми на птеродактили…
— Вярно е, че и двата вида могат да покажат известни прилики морфологични, само в привиден характер, но това за човек
като вас, лишен от минималната научна строгост, а може би от интелигентност, може да ви подведе. Умолявам ви да ми се подчините, да проявите мъдрост и се съгласите да бъдете домакин на група ранфоринкос, а не на птеродактили.
Тази информация ми се стори авторитетна, явно, но това, което трябваше да знам, беше какво да правя с ранфоринкос, и така казах и на д-р Бойтус:
- Първо – каза той, – ще бъде полезно да се установи произходът на чумата... Опитайте се да си спомните: взехте ли автомобилни гуми?
- Автомобилни гуми…? Не, не мисля, твърдя, че някога съм докосвал автомобилна гума.
- Някакви камери или гуми за велосипед...?
— Не, не, невъзможно.
— Някакъв елемент, който съдържа каучук?
— Да, качих няколко маркуча за водни градини…
— Това е разковничето! - заяви Бойтус. - Ще се опитам да обясня по прост начин, така че вие, в рамките на вашия ограничен манталитет, повече или по-малко да ме разберете.
- Напред. Целият съм в слух.
— Гумени фрагменти, открити в затворени помещения,
с голяма топлинна амплитуда (екстремни студове и горещини), претърпяват мутация или по-скоро - фитозоологична регресия, която ги движи или по-добре казано, ги връща в юрския период, преди сто четиридесет и пет милиона години и ги кара да се прераждат в това, което са били тогава: ранфоринкос.
В този момент Бойтус млъкна, с това, което изглеждаше приключи въпроса.
Страхувайки се, че комуникацията ще бъде прекъсната и наистина разтревожен, аз възкликнах:
— Доктор Бойтус! Чувате ли ме...?
— Да, да, давай... Имаш ли други въпроси?
- Моля ви, доктор Бойтус, кажете ми: какво да правя с почти пет хиляди рафоринкос? - Добавих нотка на отчаяние на моята молба. - Заемат цялото ми таванско помещение, не ми позволяват достъп до моя офис, вдигат шум, крякат, без съмнение произвежда тонове изпражнения и хектолитри урина, а може би килограми и килограми повръщано...
- Успокой се - инструктира ме той - и не бъди толкова смешен или така суров. За всичко има решение, освен за смъртта. Съгласен?
- Напълно.
- Тогава ще обясня и ви моля да обърнете внимание, защото харесвам късогледите ученици и не ги толерирам
да бъдат принудени да повтарят изключително прости концепции.
Не знаех какво да отговоря.
— След тази регресия към юрския период, рафоринкос започват да изнемогвате и да изпитват силен глад. Те са животни месоядни и без съмнение биха убили и погълнали двете ви котки, така че решението ви да ги спасите - трябва да се отпразнува.
Ранфоринкос обаче, не практикуват канибализъм, и тогава, депресирани и измъчени, в тях започва етап който бихме могли да наречем първо загуба на апетит, загуба на тегло по-късно, и накрая - има вероятност за рахит, процес, който след изтичане на тридесет до четиридесет и пет дни, завършва с връщането на животните до основното си гумено състояние.
След като рафоринкос достигнат този аватар, те също започват да възстановяват предишния си или по-късен вид, тип градински маркуч. Така че просто трябва да изчакате най-много четиридесет и пет дни и ще установите наличността на вашите пет хиляди маркуча. Обясних ли се ясно и ефективно, дидактически?
— Отлично, д-р Бойтус, благодаря ви много, ще послушам съветите ви.
- Това не е просто най-доброто нещо, което трябва да направите - каза Бойтус. - Също така, това всъщност е единственото нещо.
8. Текуща ситуация
Така че го направих. Следвах препоръките докрай на д-р Бойтус и наистина, в предвидения срок от месец и половина си върнах почти всичките пет хиляди маркуча.
Затова поставих следния знак на портата на моята къща: „Продавам градински маркучи, само 20 долара за брой.”
Но дните минават, а аз все още не съм успял да продам нито един маркуч.
Човешкото същество обикновено изпитва удоволствие от клеветата и няма да липсват тези, които да ме наричат крадец на маркучи и поради тази причина да не искат да си купят, имайки предвид евентуалния контакт с мен.
Както и да е, там са петте хиляди маркуча. Освен това, не виждам решение по-добро от това да ги хвърлите възможно най-бързо в общински контейнер… Преди да се превърнат обратно в ранфоринкос.
Превод от испански: Виолета Бончева
Прочетете и първа част Доходоносният проект на Фернандо Сорентино
