Капризите на сърцето (II част)

  • Сподели:
Капризите на сърцето (II част)
Видео на деня

Аз съм от онези хора, които харесват и се гордеят с отклоненията си. От онези хора, които вярват, че точно онези неща, които другите виждат като дефицити, ги правят специални. Не ми пречи да говоря за "проблемите" си.

Неведнъж съм казвала, че имам дислексия и дисграфия и не ме е срам от това. От време на време, когато не мога се съсредоточа, пиша малко неграмотно. Какво от това? Казват, че дислексията била болестта на гениите.

Не мога да се съглася, че е болест. Не знам дали някой ден ще ме признаят за гений, но знам, че съм различна. Когато ме попитат защо съм си боядисала косата зелена, просто отговарям: "Защото съм магическо мистично същество."

Така отговарям и за дислексията, и за другите ми отклонения като дефицита ми на внимание и социофобията ми. За сметка на тези така наречени проблеми мисля нестандартно и съм креативна - пиша, пея и що-годе свиря на пиано. Та те тези дефицити са си чиста дарба.

Не знам защо изобщо съм се заинатила да търся "нормален" мъж, когато знам, че такъв никога няма да ме разбере. Когато изпадна в онези така типични за мен състояния на спонтанен необясним смях или издаване на странни звуци, онова митично същество - нормалният мъж, ще се хване за главата и ще се моли някой да му обясни къде по дяволите е попаднал.

След като първата част на това словоизлияние беше публикувана, един господин побърза да попита: "А що е нормална жена?".

Чудих се известно време какво да му отговоря, но оказа се, че не само не знам какво е това нормален мъж, но не знам и какво е нормална жена. Господине, аз не съм от така наречените нормални. За да се класифицира една жена като такава, едва ли може да бъде горд притежател на гореспоменатите "дефицити".

Чудите се най-вероятно накъде бия с целия този текст, изкарващ на показ "недостатъците" ми като петна по бели, току-що изпрани гащи, проснати на балкона на първия етаж на панелка в центъра на София. Ами искам да ви кажа, че докато търсим онези нормалните, доникъде няма да стигнем, защото ако имаше шаблон за нормални хора всички щяхме да сме сиви, невзрачни, еднакви.

Ако сме по-широко скроени, по-шарени, ако покажем, че душите ни играят казачок, вярват в еднорози и не се отказват да търсят другия край на дъгата, ще ни бъде толкова по-лесно и по-весело. Защо се стараем да се вкарваме в някакви рамки, когато знаем, че онзи, който ги е измислил, най-вероятно е страдал от обсесивно-компулсивно разтройство.

Боядисайте си косата зелена, облечете си пижамата, обуйте си пантофите и се молете шефът ви да е като моя, за да не ви уволни, когато се появите така на работа.

Готови ли сте, надявам се да сте си обули най-удобните пантофи, защото ще търсим ненормални мъже, които ще разберат, че понякога имате нужда да подушите някой маркер или да се появите на работа по нощницата, която е подарък от баба ви в комплект с ръчно изплетени шушони.

Следва продължение...