"Книга за любовта" - разкази и новели

12 февруари 2019

"Книга за любовта", Иван Бунин, Антон Чехов и Александър Куприн

Сантиментални, романтични и лирични трогателни истории от творчеството на трима велики руски писатели: нобелиста Иван Бунин, Антон Чехов и Александър Куприн. Разкази и новели със задължително място в нашия живот, за да ни напомнят за съществуването на любов, мъка, състрадание и душевна красота.

За авторите

Иван Алексеевич Бунин е руски писател, поет и преводач. Той е първият руски автор, получил Нобеловата награда за литература през 1933. Първоначално пише публицистика и поезия, по-късно проза, най-вече къси разкази. Емигрира от Русия през 1919 и се установява във Франция.

Антон Павлович Чехов (1860–1904) е руски писател и драматург, автор на множество къси разкази, както и на пиеси, оказали силно влияние върху драмата през XX век. За 26 години творческа дейност създава около 900 произведения, най-вече хумористични разкази, пиеси и повести, които се превръщат в класически произведения на световната литература. Много специалисти го считат за един от най-добрите автори на къси разкази в света. Чехов работи като лекар почти през целия си живот, докато пише своите литературни произведения. По негови думи "медицината е законната ми съпруга, а литературата е моя любовница".

Александър Иванович Куприн (1870–1938) е руски писател, пилот, изследовател и пътешественик. Едни от най-известните му творби са "Молох" (1896), "Олеся" (1898), "Дуел" (1905), "Суламит" (1907), "Гранатова гривна" (1911) и пр. Владимир Набоков го нарича "руският Киплинг" заради историите му за пътешественици-изследователи. Бързо печели популярност, след като Толстой го провъзгласява за достоен приемник на Чехов.

"Святата любов", Александър Куприн (откъс)

(...) "Преди двайсет и пет години станах студент. Градът, където учех, ми беше напълно непознат, но по щастлива случайност си намерих много прилична и евтина квартира близо до университета, в изключително спокоен и тих квартал.

Първоначално се почувствах окрилен от алма матер унверситас, от науката с неизмеримото ѝ величие и безкористно служене на човечеството – всички тези, в наши дни смешни, думи, изпълваха душата ми със сладостен и горд трепет.

Работният ми ден беше строго разпределен по часове за удобство на занятията; много четях, редовно ходех на лекции и всяка вечер подреждах записките си от деня.

Настъпи пролетта – топла, дъхава, опияняваща пролет, за чиито прелести на север и представа нямат. Една подир друга цъфваха песекинята, люлякът и бялата акация, пръскащи във въздуха упойващ аромат.

Дойде времето на нежни, сребристи нощи, когато не можех да затворя очи и цялото ми същество тръпнеше от тревожно и радостно очакване.

В точно такава прекрасна нощ в сърцето ми се прокрадна женски образ. Веднъж в единайсет вечерта, когато се върнах от гости при един приятел, седнах, без да паля лампа, на отворения прозорец, който гледаше към гъстата, почти буренясала градина. Имаше луна и кръглите куполи на дърветата изглеждаха като загърнати с бяла мъгла. Някъде далече в истински хор квакаха една през друга жаби.

Изведнъж градинската порта изскърца на пантите, а после звънко издрънча и до ушите ми стигна весел, звучен и радостен, без съмнение женски смях. На пътечката под прозореца ми изникнаха два женски силуета, изчезнаха за миг в сянката на клонестата липа, после се появиха в едно светло петно и накрая отново изчезнаха. Непознатите, и двете стройни и високи, вървяха прегърнати.

Не помня за какво говореха; струва ми се, за някакви женски глупости – украса на шапки или общи познати, но ведрите им, млади гласове и безгрижният смях, често прекъсващ думите им, страшно ме развълнуваха. В този миг бях готов да дам всичко, за да вървя прегърнат по същия начин с едната от тях из тайнствената, пълна с влажна топлина и посребрена от луната градина; да вървя в мълчание, бавно, да усещам в ръката си милата ръчица и да слушам как бие скъпото за мен сърце!

Въпреки своите двайсет години аз бях целомъдрен като праведния Йосиф Прекрасни. Това, разбира се, ще се стори нелепо на днешната младеж, която на дванайсет познава всички земни радости, на петнайсет страда от несподелена любов, а на двайсет вече е съвсем преситена. Разказите на някои от другарите ми за мимолетните им авантюри винаги ме караха да изпитвам страх, смесен с отвращение. Но мечтата за чиста и възвишена любов към прекрасна жена отдавна неясно вълнуваше душата ми.

Непознатите изчезнаха от градината, а аз още дълго стоях на прозореца и го затворих едва когато усетих хлад от свежия предутринен вятър, който ме прониза. Насън ми се стори, че все така чувам звънкия женски смях.

Когато тръгвах от квартирата си на другата сутрин, за да ида в университета (точно този ден имах изпит по обща история на правото), видях, че от вратата на отсрещната пристройка излиза жена с черна блуза от фино сукно и сламена шапка с голямо бяло перо. Пътьом тя се обърна назад и извика на някой, който сигурно я изпращаше: "Изчакай ме, не си тръгвай! Ще си дойда след половин час!"

По гласа разбрах, че това е една от вчерашните непознати жени. Лицето ѝ беше очарователно: мургаво и румено, леко изпито, с големи, тъмни на цвят очи, в които потрепваше огънчето на стаен лукав смях; заоблена, волева брадичка и бенка малко по-долу от дясното ъгълче на устата.

Минавайки край мене, тя ме погледна в очите равнодушно и весело, и когато излезе от портата, тръгна надясно. Толкова дълго не откъснах очи и се любувах на леката ѝ походка, при която едва-едва се поклащаше тънката ѝ талия, че тя, усетила втренчения ми поглед, на два пъти се обърна. Но не се осмелих да тръгна подире ѝ, въпреки че пътят ми бе същият. Предпочетох по-скоро да заобиколя непознатата, вместо да я притесня, като я преследвам.

След това почти всеки ден я виждах (разбира се, не спирах да търся такава възможност). В скоро време вече бързо си разменяхме онези полуусмивки, които при разминаване се появяват върху лицата на хора, които са непознати, но непрекъснато се срещат.

Прекрасният ѝ образ запълни изцяло душата ми. Събуждах се с мисълта за моята непозната, рисувах профила ѝ, докато седях в аудиторията, мечтаех за нея в прозрачните дълги вечери и безсънните топли нощи. И през ум не ми минаваше да направя някакъв смел опит за запознанство. Мисълта, че мога да я обидя с моята настойчивост, ме ужасяваше.

Любовта носи много наслади. Ала тя никога, никога не се усеща толкова силно, не е така изящна и нежна, както когато все още не е призната и споделена. В живота ми нито веднъж след това дори най-страстните милувки на обичащи ме жени не ми доставиха такава възторжена и чиста радост, каквато получавах от случайната усмивка на моята непозната. Същото е хубавото вино за ценителя: никога цяла бутилка не гъделичка вкуса му така, както това прави една-единствена мъничка чаша.

Веднъж тя изпусна на улицата малкия си ридикюл от жълта кожа. Побързах да вдигна чантичката и да ѝ я подам. Разменихме няколко думи, но не помня точно какви, защото сърцето ми се разтуптя и дъхът ми секна така, че едва си стоях на краката. (...)

Информацията и откъсът от книгата са предоставени от издателство "Изток-Запад".