Когато изгубим себе си, ние умираме
"Човек, който не се ражда жена, се превръща в жена", твърди френската феминистка и авторка на новели Симон дьо Бовоар (Simone-Ernestine-Lucie-Marie Bertrand de Beauvoir) в своя трактат "Вторият пол" (Le Deuxième Sexe), публикуван през 1949 г.
В по-голямата част от произведението дьо Бовоар разглежда образа на жената като социално и културно подчинен, реконструиран и деформиран според идеалите и представите на обществото и на времето, в центъра на което тя разглежда проблема за превъзходството на мъжете над жените и тяхната "безгласност" като мълчаливо робство, под което те са длъжни да живеят.
Тя се бори за равноправие между половете като избягва половото разграничаване като определяща сила, а концентрира вниманието си върху човека като отделна единица и личност, със собствени качества и уникалност.
Колкото и да се стремим да опровергаем фактите, те са на лице, колкото и да прикриваме своята маниакална, хронична нужда от обществено одобрение, одобрението на нашите приятели, колеги, нуждата от ежедневно: "Браво, справи се отлично!" или "Уау, изглеждаш прекрасно!", няма как да прикрием истината от самите себе си. Защото когато се прибираме от работа, от университета, дори просто от разходка или кафе с приятелки, ние оставаме насаме с "ехото" от гласовете и изказванията на хората с които сме заобиколени и те се превръщат в гарант и мерило за това колко сме успешни.
Понякога, когато тези гласове не съвпадат с това, което ние отчаяно мечтаем да чуем, от комплимента, за който така яростно се борим, подлагайки се ежедневно на стресови ситуации с цел перфекционизъм във всяко едно отношение, ние неусетно губим себе си.
Започваме да живеем един чужд живот, а когато изгубим себе си, когато спрем да мечтаем, да чакаме с нетърпение и мотивация утрото, ние умираме. Дали душевно или физически е еквивалентно, защото човек без мечти е човек без живот.
Стремежите ни да се харесаме на околните се превръщат в железните окови, които ежедневно ни задушават и потискат поривите на душите ни, които доброволно затягаме около гърдите си, защото смятаме, че чрез вкопчването ни в тази маниакална цел, ние имаме смисъл в живота, развиваме се и вървим напред. Но истината далеч не изглежда така.
Докато водим тези ежедневни битки за вниманието на околните, допълнително породено от внушенията, които ни диктуват медиите, че ако сме млади, с няколко килограма по-слаби, с перфектен тен и фризура ще ни бъде гарантиран по-хубав живот, животът се изнизва като броеница през пръстите ни, а ние оставаме без цел и посока, в омагьосания кръг на своите предубеждения и вярвания.
Едва след като затворим тази страница от живота си, наречена "обществено мнение" ние можем да твърдим, че започваме да търсим пътя към себе си, който е гаранцията за щастлив живот. Чувството да откриеш себе си е велико, то ти позволява да дишаш по-леко и да живееш според собствените си правила, нужди и желания, а не е ли именно това смисълът на живота?
Ако сам не се обикнеш, няма кой да го направи вместо теб, в свят забързан и сив, в който всеки се стреми към собствена изгода, в който всеки се е капсулирал и брани със зъби и нокти личното си семейно пространство със заблудата, че по този начин ще предпази своите близки.
Истината е, че всеки от нас трябва да поеме сам отговорност над действията, думите и желанията си, защото никой не е длъжен да те обича, цени, уважава, да бъде любезен с теб, да бъде приятел с теб. Този, който те обича, те обича доброволно, защото го иска, защото си специален.
Любовта не бива да бъде дълг, тя е доброволен акт на душата, който не следва да бъде аргументиран. Тя се случва и е единствената притегателна сила в този живот, която може да промени и най-лошия човек, показвайки му, че там на края на тунела винаги има светлина, която ще се открие пред очите ти само ако се осмелиш да я последваш.
Ти си авторът на своята съдба и тя зависи от четката и цветовете на твоята палитра, които използваш рисувайки своята история ежедневно.
