Обути и запасани в комплекси
Комплексите - обществена табу тема с голяма тежест в човешките взаимоотношения. Комплексите са спирачките, които набиваме всеки път, щом почувстваме, че постепенно излизаме от зоната си на комфорт или щом някой започне стремглаво да навлиза в личното ни пространство.
Но защо е така? Дали най-доброто решение се крие в това всячески да отклоняваме дадена тема, превръщайки я във враг и страх, от който просто можем да се освободим и да заживеем щастливо, като самите себе си, комфортно "облечени" в собствената си кожа.
Събличайки нашата мантия, пропита от страхове, притеснения и съмнания, ние неусетно освобождаваме душата си и "събуваме" комплексите, пставяйки ги там долу, където е мястото на неудобните ни обувки, които събуваме вечер след работа, оттърсвайки се от напрегнатото ежедневие.
Мръсотията, останала по подметките е тази, която ни възспира да обхождаме собственото си жилище с мръсни обувки. Аналогично, комплексите са тези наши мръсни тайни, от които ние трябва душевно да се пречистим, за да заживеем свободно, без притеснения.
Комплексите са онази тъмна страна от нашата същност, която убива твореца в нас и отмива цветовете на нашата палитра, заменяйки ги със сиви, еднообразни тонове, които постепенно да ни слеят с тълпата, с цел да останем незабелязани. Тази незабелязаност и сливане с тълпата са виновниците за нашата безгласност, която се дължи на постоянния ни страх от това да бъдем отхвърлени неразбрани.
Човекът, който няма смелостта да дръзне да излезе от своята черупка е безгласна единица и проекция на едно общество, обременено от влиятелната сила на предразсъдъците - инструмент, използван и налаган ни от външната среда, която обитаваме, посредством който се цели уеднаквяването на членовете на фабриката, наречена "живот".
Действително комплексите отклоняват нашия артистизъм, потъпкват талантите, дадени ни свише и обременяват чистите ни умове с чужди гледни точки, според които дадени постъпки се считат на база консервативни препратки от миналото за срамни и похвални, за правилни и грешни, за позволени и забранени.
Комплексите са червената светлина на светофара, която рязко спира посоката ни на развитие. Единствено смелите единици от нашето общество са способни да преминат на червено, докато масата изчаква зелената светлина. Всички тези забрани, които външно биват налагани на хората са тези, които убиват магията в нашето ежедневие.
Ние самите се превръщаме в своебразни затворници в собствения си живот, очаквайки някой външен човек, а не нашето вътрешно Аз, да ни предостави ключ, с който да "отключим" същността си.
Животът е един безкраен театър, в който ние сами следва да определим ролята си. А кои ще бъдат гости на нашето представление и за кого ще запазим място на първия ред в публиката е наше лично решение.
Комплексите са чуждият сценарий на нашето представление и само ние в ролята си на режисьори притежаваме авторските права над нашия спектакъл.
