"Погледни ме в очите" - разказ от Кристин Димитрова

Разказът "Погледни ме в очите" е от сборникa "Като пристигнеш, обади се" на Кристин Димитрова.

ПОГЛЕДНИ МЕ В ОЧИТЕ

Марта слезе от последната спирка на тролея и се огледа. Вятърът вееше вестници по бетонената площадка. Будката за билети все още работеше и скромната й витринка светеше като капитанска каюта сред бързо потъващия кораб на деня. По-нататък няколко таксита бяха спрели близо до улицата и с това се изчерпваше оживлението на транспортния възел. В далечината стърчаха жилищни блокове с неравномерно светнали прозорци. Последните останали пътници слязоха от високите стъпала на тролея и се отправиха натоварени с пазарски торби, чанти и сакове към домовете си. За миг бетонената площадка се оживи и после отново опустя.

Но той вече я чакаше там. Беше подпрял мотора си до едни храсти, стоеше пред него и пушеше. В момента, в който я видя, очите му присветнаха и се заковаха в нея, а ръцете му се отвориха за прегръдка. Бавно. Широко и все пак не много. Цигарата чакаше с притаено огънче в ъгъла на устата му да премине прегръдката и отново да се върне между пръстите му. Марта се втурна към него, завъртя ученическата си раница във въздуха, скочи и го прегърна с две ръце и два крака. Дългата й, всекидневно изправяна с много грижи коса се плисна напред и мъжът завъртя настрани лицето си, за да не я запали. Бърза целувка достигна до оголения му врат, там, където страничния цип на коженото му яке беше разкопчан.

- О, чакай, май те намазах с червило – каза Марта и започна да го трие.

- Няма проблем, зайче – каза той, изплю цигарата и проникна с език в устата й. При първа възможност добави задъхано: – Донесъл съм каска и за тебе.

- Защо не дойде да ме вземеш направо от училище?

Той се засмя.

- Искаш съученичките ти да те видят с мен ли?

Ако не беше само в десети клас, може би Марта щеше да попита „А ти защо не искаш да те видят с мен?” Но тя се почувства разкрита в най-тайните си фантазии и се впусна да опровергава всяка дума поотделно.

- Или може би просто искаш да те видят на мотора? – продължи той.

Лицето му се сви в престорено оскърбление. Бледосините му очи я наблюдаваха закачливо през тесните си зеници.

- Да, бе, на кой му пука за твоя мотор!

Но моторът му, с извитите си нагоре като рога на бик дръжки, със снишаващия се към седалката могъщ гръбнак и с блестящия му, хромиран двигател беше наистина нещо, което си струваше да се види. И Марта искаше и съучениците, и училището, и светът да я видят как Деян я качва отзад на мотора си и двамата потеглят в неизвестна, но много интересна посока. Тя искаше да им покаже и Деян. Да огледат приятелките й със завист жилавото му тяло, черните му ботуши, татуировките на двете му ръце. На лявата му ръка с готически букви пишеше Geri, а на лявата – Freki. "Това са вълците на Один – беше й обяснил той – Хищен и Кръвожаден. Винаги се бият заедно, мълчаливо и заедно. Поначало така се бият вълците. Така действат и ръцете ми. Всичко в живота си съм постигнал благодарение на тия две ръце. Аз съм от хората, които сами си вършат работата – каквото трябва, където трябва, когато трябва. На вълка вратът му е як, защото сам си върши работата."

На Марта тази поговорка никак не й харесваше, защото само скучни хора като майка й я употребяваха, и то в момент, в който от тях се очакваше по-скоро да окажат помощ. Учителите й също обичаха да я ползват, а напоследък дори и сестра й, когато отказваше да й пише домашните, обаче нямаше нищо против да наднича в стаята й, за да я шпионира. Когато я чу и от Деян обаче, поговорката внезапно се изпълни с ново и дълбоко съдържание. При другите идеята за вълка звучеше в преносен смисъл, докато Деян по-скоро я връщаше до изначалното й значение. Той обичаше да разказва за себе си – не някакви конкретни неща, каквито хората си говорят, а по-скоро важни, големи истории за битки с живота, които са му донесли просветление. Разказваше й как работел по строежите в Испания, как оцелял при авария на петролна сонда в Северно море, как дори няколко месеца карал ТИР, когато му се наложило, докато верният му мотор го чакал, покрит с брезент, за да го яхне отново. Но никъде не се застоявал задълго, защото никой не обичал самотните играчи. В Канада пък се опитали да го задържат, понеже много го харесали, но той им показал среден пръст, защото още не се е родил тоя, дето ще му каже какво да прави. "Човек трябва да има само един център, една бърлога" приключи речта си Деян и целуна подред двата си юмрука – първо десния, а после левия. Марта го погледна възхитено.

Единственият човек, който до този момент ги беше виждал заедно, беше, за съжаление, затлъстялата отличничка сестра й. Една вечер Деян изпрати Марта с мотора почти до входа на блока й, а Нина, останала в училище до последния час, беше решила да се прибере, неизвестно защо, по нов път и ги видя как се бяха награбили в тъмното. Марта седеше настрани на мотора, а Деян беше заровил лице във врата й, докато тазът му се търкаше между бедрата й, подпомаган от едната му ръка. Марта се надяваше, че сестра й я беше подминала без да я разпознае, но се оказа, че Нина я чакаше в асансьора.

- Какъв беше тоя комплексар?

На бузестото й лице грееше самодоволна усмивка. Макар и само две години по-малка от нея, вече си личеше, че никога няма да се изравнят по ръст.

- Комплексарка си ти, очилата жабо.

- Ама през тези очила всичко виждам. Хванала си се с някакъв дърт комплексар.

- Той въобще не е дърт, а е зрял мъж, не като пикльовците наоколо! Ти пък откога почна да разбираш от мъже?

Напоследък Марта с тревога забелязваше, че обидите й не достигат до Нина. Тя някак си се беше имунизирала срещу тях и на Марта й се налагаше да ги усилва двойно и тройно, за да й пробият дебелата кожа. Нина учеше до среднощ и не се срамуваше от това, учебниците й бяха открай докрай подчертани. Решаваше за удоволствие и задачите от сборниците на Марта, но в момента, в който разбра, че Марта може да извлича полза от това, престана. Беше се откъснала от близките си по своя линия, като човек, който отглежда нещо в себе си и го пази добре.

Асансьорът спря на осемнадесетия етаж. Вече бяха на метри от вратата на дома си и беше време за последна размяна на условия. Марта се надвеси над лицето на Нина.

- Ако кажеш нещо на майка, ще те запаля, докато спиш и после ще кажа, че си пушила в леглото. Разбра ли ме, пикло?

- Ще видим – каза Нина и първа влезе през отключената врата.

И на вечеря наистина не каза нищо, но заплахата си оставаше. Извън виковете и крясъците, които доносничеството на сестра й щеше да й донесе, Марта знаеше, че никога няма да успее да убеди майка си, администраторка в общината, колко сериозен човек е Деян.

Деян й подаде червената каска.

- Аре, мятай се отзад.

- Искам отпред!

- Не може отпред. Само децата ги возят отпред.

- Ееее, нееее! – каза Марта и тропна с крак. После през лицето й премина сянка: - А баща ти знае ли, че ще дойдем?

- Не. Но като ни види, ще разбере.

- Сигурно водиш всичките си приятелки при баща ти. "Здрасти, татко, ето ми новото гадже".

- Глупости! Ти си специална, зайче. Аре, качвай се.

Марта яхна мотора и тънките й ръце прегърнаха Деян през якето.

Поеха на север и скоро градът с последните си блокове, автосервизи, гета, складове, крайпътни мотели и депа за скрап остана зад тях. Деян взимаше завоите с умел наклон и изпреварваше всичко по пътя си, а Марта седеше залепена зад гърба му и в унес гледаше как фаровете на коли и камиони потъваха назад зад тях. Вятърът ближеше тялото й с плътните си струи и тя си помисли, че ако сега умрат, ще умрат заедно и славата им ще се носи от клас на клас и от поколение на поколение. И всеки ще иска да е бил на тяхно място, в този един-единствен миг, в който животът на двама влюбени, на най-свободните хора на света, приключва с полет. Колкото до приключването, тя си го представяше именно в един-единствен миг, като трясък на чинели от небесния оркестър. Всичко останало би обезсмислило красотата на постижението. Дърветата летяха покрай тях с черните си клони.

В един момент Деян се отклони от главното шосе и пое нагоре по изронените коловози на черен планински път. Моторът забумтя по-силно, като сърдечния ритъм на трениран бегач. Марта очакваше, че бащата на Деян живее по-близо до града, но дължината на пътя нямаше кой знае какво значение. На майка си на излизане беше оставила бележка, че ще спи у една съученичка. Беше вън от въпроса да й каже къде отива. Майка й не можеше да взема големи решения, страхуваше се от всичко. Не можеше да схваща важността на ситуациите. Марта не изгаряше от желание непременно да се среща с някакъв дъртак, но след срещата предстоеше дълга и вълнуваща нощ с Деян, а и в самия акт на запознаването имаше някаква тържественост. Все пак никой от тези, с които Марта беше излизала досега, не беше пожелавал да я представи на баща си, независимо какво бяха правили и какво още планираха да направят заедно. Не всеки имаше стил.

Гората внезапно оредя и насреща им се появи къща, чиито прозорци до един светеха. Черният й покрив отрязваше триъгълно парче от вечерното небе, а под него светлината сияеше във всички посоки. Деян спря мотора отпред и двамата слязоха. Марта си свали каската и заглади с няколко движения косата си.

- Как мислиш, дали ще ме хареса?

- Със сигурност.

- Никой не поглежда през прозорците. Може би не ни е чул.

- Не ми се вярва.

- И въпреки това имам чувството, че прозорците ме гледат.

Деян я притисна до себе си и я целуна.

- Ти си едно много умно момиче!

Той се засуети около мотора, а тя се подпря на стената да го изчака. Мазилката беше остра и хладна.

- Влизай, влизай – подкани я той, като измъкна бутилка уиски от багажната кутия отзад.

Вътре беше леко прашно, но относително чисто. Чисто не толкова поради редовно чистене, колкото поради това, че къщата беше нова. Марта закачи якето си в антрето и надникна усмихнато в хола. Пред погледа й се разкриха канапе с два фотьойла, покрити с дебел найлон, масичка, празна камина, нисък шкаф, това-онова и няколко кашона, подредени в ъгъла.

- Него го няма – каза Марта.

- Влизай, влизай – повтори Деян, отвори бутилката и я сложи на масичката. – Тук е, наоколо.

- Може да е в кухнята.

- Може.

Деян седна върху найлона на един от фотьойлите, запали си цигара и отпи от бутилката.

- Предлагам ти да го почакаме, а междувременно аз ще ти разкажа нещо много важно за себе си. Нещо, което досега не съм ти казвал.

Марта се огледа набързо, поколеба се, но все пак седна на канапето и запали цигара. Найлонът посрещна тялото й със скован пукот. Деян не изглеждаше нетърпелив да се види с баща си. Вятърът натисна прозореца и няколко тънки клончета се удариха в стъклото.

- Мислиш ли, че може да е навън?

- Със сигурност е навън, не се безпокой. Искаш ли въобще да чуеш какво ще ти кажа или не?

- Искам – отговори Марта с глух глас.

- До петнадесетата си година аз въобще не познавах баща си. Напуснал е майка ми, когато била бременна с мен. И аз го мразех. Не го познавах, но го мразех. Другите момчета имаха бащи, които ги водеха на мач, на риба, на море, а аз на това място имах дупка, празно място. Мъглявина. Мъчех се да си го представя и не можех. И в тази дупка с неговите очертания се изливаше целият ми бяс. Тогава се научих да се бия с всеки, който ми се противопостави, защото трябваше да оцелявам. Защото нямаше кой друг да ме защити. Майка ми отиде да живее при гаджето си и ме остави да се оправям сам. Растях и разбирах все повече, че хората не са хора, защото не заслужават да бъдат вземани за хора, а за средства, с които да постигам целите си.

- Хора са – колебливо се намеси Марта.

- Слушай ме внимателно, защото сега идва най-важната част! И така, един ден аз, на петнайсет години, получавам писмо, в което пише: "Така и така, ако искаш да се видим, ела и ме чакай в един часа на разклона за еди къде си." Подпис: "Баща ти". И аз какво – най-напред си казвам ще му пръсна главата на тоя идиот, после си казвам, няма да ходя никъде, и накрая – какво мислиш, стоя и го чакам в един на разклона, а колите профучават край мене. И изведнъж гледам – насреща ми се задава някакъв пич с мотор, спира до мен и ми казва: "Качвай се!". "Ама как, аз?" "Ти, ти." Очаквах го да е някакъв нещастник, някакъв чекиджия, който се е скрил в кучи гъз, за да изклинчи от родителския си дълг, а той – як, едър, с ей такива бицепси. Бил избягал в Германия и затова така ми зачезнал от хоризонта. На времето знаеш как е било – разстрел на границата и айде! Междувременно баща ми работил по строежите и натрупал две-три пачки. И в момента, в който го пенсионирали, дошъл в България да ме търси.

Марта си отдъхна с облекчение и удари няколко глътки от уискито. Пенсионери, строежи, граници, семейни драми, обичайният боклук. Кой знае защо, малко по-рано се паникьоса, но Деян очевидно не искаше друго, освен да си разкаже историята на своя живот. И докато баща му се върне, тя можеше просто да го изслуша. А нощта си оставаше за тях.

- Качи ме той на мотора си и ме докара дотук, точно там, където ти сега седиш. Тогава това беше гола поляна. И ми каза: "Деяне, мойто момче, това съм го купил за тебе. Човек може да ходи на много места, да обикаля света, но трябва да има един център, една бърлога. От утре започвам да строя тази къща. С мен ли си?" Е, как! Заедно изляхме основата, заедно разтоварвахме материала. А той редеше тухлите като машина. Ей тая стена зад мене за един ден я вдигна. Каквото съм научил, от него го знам.

- И кога завършихте къщата? – попита Марта, отчасти за да покаже интерес, отчасти за да посъкрати разказа.

Деян поклати глава замислено.

- Не я завършихме заедно. Един ден дойдох и гледам – него го няма. Изчезнал е. Проверих в бараката с материалите, проверих наоколо – няма го. А моторът му си седи. И тогава гледам под скелето – той паднал, лежи студен, а около главата му една локва кафява кръв.

Марта остави бутилката на масата и усети как през тялото й премина вълна от течен студ.

- И как го спаси?

- Не го спасих. Беше мъртъв.

- Тогава защо ме доведе тук, за да ме показваш на баща си?

- Не те ли интересува какво стана с къщата?

- Не!

- Тъй или иначе, ще ти разкажа нещата така, както се случиха, и така, както аз искам. Баща ми го кремирах. Не поканих майка ми. Тя не заслужаваше да присъства. Довърших строежа сам – с тия две ръце. Накрая смесих праха на баща ми с боята и боядисах къщата с него.

- Какво?

- Приготвил съм ти една стая горе специално за тебе. Ела да ти я покажа.

Деян се изправи от фотьойла и зарови ръка в джоба си. Отвътре издрънча връзка ключове.

- Само да си взема якето – тихо каза Марта.

Отиде до закачалката и наистина го взе, отвори вратата и хукна навън. Тичаше през храсти, ниски клони, камъни, мравуняци, плъзгави купчини от прясно нападали листа. Тичаше през мрака, който ставаше все по-гъст далеч от къщата и размахваше напред ръце, за да се предпази доколкото може от дърветата. В един момент наклонът рязко се изви надолу и краката на Марта сами я понесоха със скорост, която и на светло не можеше да управлява. Падаше, претъркаляше се и пак продължаваше.

Деян прескочи масичката и се втурна след нея. Светлината в стаята беше обезсилила очите му и нощта навън го посрещна с непрогледна тъмнина. И докато Марта тичаше без да знае накъде, на него му бяха необходими няколко секунди, за да влязат сетивата му в дирите й. Стъпките й се отдалечаваха надолу по склона, придружени от тежкото й дишане. Деян се затича натам и навлезе сред храстите, но в този момент Марта падна и престана да се чува. Изчезна пукотът на сухи клони под краката й. Изчезна прошумоляването на тялото й между оцелелите листа. Деян също спря и се ослуша.

Продължи още няколко крачки напред, но загуби увереност в посоката. Беше сигурен само, че Марта не е далеч. Нямаше смисъл да напряга очи в тъмното. Луната старееше и обливаше гъсталака с половинчатата си светлина, която му стигаше колкото да си види ръцете.

- Марта! Къде побегна? Върни се, зайче – извика той с ласкав глас.

Там някъде в дерето Марта отново тръгна да тича и той се впусна след звука, но ново затишие повторно я извади от радара му. Деян се замисли за миг, после пое обратно нагоре. Малката глупачка нямаше къде другаде да отиде, освен да излезе на пътя.

Марта продължаваше да тича, когато чу от хълма бумтенето на мотора. Разбра какво ще се случи и спря до плоската страна на голяма скала. Дишаше шумно, задъхано. На пресекулки. Сякаш кислородът наоколо беше изчезнал. Опита се да успокои дробовете си, но не можеше. Струваше й се, че гората ехти от хриповете й. Че Деян ще я открие само по парата, която излизаше на балончета от устата й. С ужас забеляза, че заедно с дишането й се прокрадваше и едно скимтене, което предвещаваше плач. Него пък съвсем не можеше да регулира. То си излизаше от само себе си при всяко издишване и напираше да се превърне в писък. Независимо от паниката си, Марта си даваше ясна сметка, че в този пущинак нямаше кой друг да се отзове на виковете й за помощ, освен Деян. „Дишай дълбоко, дишай дълбоко”, повтаряше си наум тя и се чудеше колко време ще има възможността да спазва собствената си заповед.

От далечината долетя изръмжаването на мотора, който вече вземаше завоите по черния път надолу. Марта тръгна да се катери обратно нагоре, към празната къща, която в този момент й изглеждаше по-безопасна от Деян. Къщата беше единственото пространство, оградено със стени, за което й дойде наум, единствената крепост. Но дали беше отключена? Дали от вътрешната страна на вратата беше оставен ключ, така че да го превърти, когато стигне до него? Дали нямаше и заден вход, през който Деян да влезе? Колко време щеше да му отнеме да счупи вратата и да се добере до нея?

В този момент къщата просветна между клоните и Марта отново видя големите й, изцъклени прозорци. Нямаше нужда Деян да чупи вратата. Изобщо нямаше да се стигне дотам.

Марта пое настрани, натам, накъдето изобщо нямаше представа какво има, направи няколко крачки и краката й се запързаляха надолу по неочаквано стръмен песъчлив склон. Размаха ръце и успя да се задържи за ствола на някакво тънко дърво. Почти увисна на него. Камъчетата, раздвижени от подметките на мараторките й, се търкулнаха надолу в мрака към новото място, където щяха да прекарат следващите няколко столетия. Якето, което напълно беше забравила, но все още стискаше в свободната си ръка, се люшна напред. Люшна се плавно, цялостно, не като парче плат, а като махало с тежест на края.

Марта пребърка джобовете му. Извади телефона си и го включи.

Екранът блесна в очите й с благородството на работещата цивилизация. Цветните иконки грееха приветливо, като домове, които само за малко беше напуснала. Ръцете й обаче не я слушаха. Трепереха. При едно по-рязко движение телефонът изхвръкна от тях и се запързаля надолу. Включеният му екран описа дълга светла дъга по пътя си и угасна. Шумът от плъзгането на пластмасата продължи още няколко секунди, след това изчезна и той. Пипнешком, Марта тръгна към мястото, където й се стори, че телефонът й се спря. Някъде надолу стена от тънки клони, вероятно храст, препречи пътя й и тя зашари с пръсти из корените им. „Моля те, не изчезвай, моля те” зашепна беззвучно тя и се надяваше по накакъв начин телефонът да я чува. Много пъти го беше ползвала, за да говори на някого, но този път говореше лично на него. Беше готова да говори и на дърветата. И на камъните. И на лигавата шума около тях. Почти неочаквано лявата й ръка напипа гладкия му калъф и тя отново го стисна здраво.

В същия момент двигателят на мотора, вече някъде в дерето под нея, спря. Новата тишина я блъсна по-силно от предишната.

- Марта! Къде си, Марта? Обичам те, зайче!

Гласът на Деян звучеше почти познато, само дето приличаше на дървена маса, от която плюшената покривка току-що е била издърпана. Чуха се стъпки и те предпазливо, но уверено се заизкачваха нагоре.

Марта трескаво зашари с палци из екрана на телефона, но включваше без да иска ту едни, ту други ненужни функции. В един момент пред очите й се показа името на сестра й и тя го натисна. За щастие имаше покритие и от отсрещната страна се чу нормален сигнал. Нормален звук от далечен нормален свят.

- Какво ще ми искаш сега?

Беше Нина. Марта зашепна в телефона, прикривайки устата си с ръка.

- Нина, викай полиция! Много е важно.

- Къде си?

- В някаква гора.

- Каква гора?

- Нямам представа!

- Е как да ти извикам полиция?

- Наблизо е къщата на Деян, обаче не му знам второто име. Тоя е съвсем откачен!

- А, Деян? Дай ми да говоря с него.

В същото време Деян вече се беше изкачил до Марта и виждаше лицето й, полуосветено от синкавата светлина на екрана. Когато я чу да произнася името му, спря дъха си. В този момент го видя и Марта.

- Ето го! Той е тук! Аааау, пусни ме, мръсно копеле!

Деян й извиваше ръката и я гледаше отблизо.

- Сестра ми, сестра ми иска да говори с тебе...

Деян се подсмихна накриво. Нямаше намерение да разговаря с когото и да било, но взе подадения му телефон и снизходително го долепи до ухото си, като продължаваше да извива със свободната си ръка ръката на Марта. Известно време не каза нищо. Ироничната усмивка си стоеше като залепена под очите му и само от време на време устните му се разделяха, за да пропуснат през себе си по някое и друго "Е, и?" После лицето му стана сериозно. "Слушай, малко момиченце – изсъска той, – ще те намеря и ще ти извадя червата на чист въздух." Гласът на Нина продължи да жужи в слушалката. Внезапно Деян се изсмя, но в смеха му нямаше нито веселие, нито удоволствие, нито победоносните нотки, които изкуствените смехове обикновено съдържат. "Глупости! – каза той. – Това въобще не е номерът на мотора ми!" Повтори го още няколко пъти, но остана заслушан в телефона и всеки път звучеше все по-неубедително. Накрая кресна:

- Чух те! Аре млъквай сега! До един час ще ти я доведа. Много ми е изтрябвала, мръсно курве. Няма нужда да намесваме институциите!

Хвърли телефона на земята и го затъпка с крак. Лепна два шамара на Марта и я задърпа надолу, където ги чакаше моторът.

На път за вкъщи тя обърна изподраното си лице към хълма назад и видя как къщата със светещите си прозорци я изпуска от поглед.

Разказът е предоставен от Кристин Димитрова.

******

Кристин Димитрова пак ни изненадва с това, което умее до съвършенство – да поведе читателя през лабиринта на собственото му всекидневие и да го изведе в една непозната страна. "Като пристигнеш, обади се" съдържа двайсет и един разтърсващи разказа, които балансират върху високо опънатото въже между хумора и драмата. Героите в тях – обикновени хора, заседнали из плитчините на живота, ненадейно се изправят пред големите истини за себе си и тези наоколо. И тогава следва шанс за отмъщение, внезапна надежда за по-добър живот или възторжен прескок в отвъдното. Това е своеобразен епос за днешна България – за този наш хаотичен свят, пълен с неразчистени отношения и ненаказани престъпници, в който обаче достойнството понякога се оказва по-силно от страданието. В картите, които човек държи в ръце, винаги може да се окаже, че има скрит коз и той да донесе победата.