Румен Стоянов - един живот  в свещената щедрота-празнота, между пагубната словесна пресита и целебния глад за думи

  • Сподели:
Румен Стоянов - един живот  в свещената щедрота-празнота, между пагубната словесна пресита и целебния глад за думи

Толкова много неща са изписани за нашия забележителен, уникален, словоделец, „градинар” на думите, преводач, поет, есеист, белетрист, публицист, мемоарист, изследовател и дългогодишен университетски преподавател у нас и в чужбина, чиито творби са публикувани в 20 страни, - Румен Стоянов.

Превел Маркес („Сто години самота”), Кортасар, Борхес, Карпентиер, Алейсандре, Де Отеро, Песоа, Бандейра, Друмонд де Андраде, който е единственият българин, - почетен доктор на латиноамерикански университет (гр. Бразилия, 2012 г.).

Но и колко малко, въпреки това, знаем що за човек е той. Вероятно е така, защото и самият той все още търси истинската си същност, която най-много се разкрива в поезията му. Именно там се вижда как той се надмогва, налучква… Колко му е криво, загдето му е криво… 

Как копнее за пълнозвучната разкошотия на красотата, за голямото величие на малките живини, утвърждаващи великолепието на живота. Как надмогва ненужни залисии, глупотевини със свещената щедрота от простота, празнота, голота, бистрота… Как разковава времето от джунджурии, джиджявки, за да го усеща по-бодро, ведро, крепко, леко… Как живее разпнат между пагубната словесна  пресита и целебния глад за думи. 

Как той, който е широко известен в тесен кръг, се пита какво да стори, та повсеместните ни думи да се не хабят, износват, опошляват, а да носят бодрост, радост, изказът им винаги да е първично свеж. Та повтаряните в непомерно изобилие, да не бъдат толкова  омаломощени, изнурени, изнемогнали, повехнали, унили, чак безсмислени…

Затова често се пита, дали да се отдаде на блаженото безмълвничество, въпреки че покрусата пак ще бъде надвита и мълчаните думи отново ще възвърнат преснотата си, пак ще излязат пречистени и обновени, почти целомъдрени, чак изначално действени. Защото бягството от тях не е решение. Пък и на плодородната нива винаги й е бил нужен  словесен „тор”. А и Всетворецът все така ще  изпитва и калява нравствените ни устои чрез безчетните си съблазни. 

Затова големият наш мислител и творец почти е уверен, че ще продължава да е така многопосочен, чак разхвърлян, все така разноглед и разноух, спокоен, че винаги има кой да приключи отсъденото му. Че все така ще продължава, с преклонение-почуда пред Божиите промисли, мощ и благодат, да се радва и прехласва, да се увлича устремено към светлината-виделина, не искайки да е извън тоя дивен свят, въздигащ напор-порив от земя към небе, шир и необят. 

Та нали и човекът, както и най-малкият зелен кълн, се задъхва от нетърпение да расте, зеленее, пролетее, пролетува и ликува. Та нали така всички малки и големи живини хвалят Господа.(”Порив”).