Шест стихотворения от Венцислав Стайков

Шест стихотворения от поета-краевед Венцислав Стайков:

Полъх

Когато мислите
заспиват в пясъка,
нощта добавя
бяло пълнолуние
и тъмнината се изпълва
с цвят на съвършенство.

Художник

Зеленият дъждец отдавна е превърнал
платното на художника
във плодородна нива.
Но четката сама рисува
бразди, в които ще покълва
от Бога хвърленото семе.
Рогът на изобилието е пробил небето.
И ще вали, докато цветовете
с небесната дъга се слеят.

Среди лето

Тихото възкачване на изгрева.
Хълмове, посипани със злато.
Или те са стадо от камили,
бавни хълбоци – от изтока към рая.

Но това е само бляскава прелюдия,
преди слънцето да се завихри,
като в танца на дервиши.

Сетне белият керван ще тръгне
и денят през час ще ни намига
изпод вимето на някой облак.

Не(бесният) воайор

Някой ден
ще надникна. През процепа, онзи на бъдещето,
ще видя: простираш крилата си
на тънкия хоризонт
с щипките за пране, които са бели, естествено.

Ще си кръстосала крака
върху небесната пералня – понеже
съвършенството
ми кръстосва очите или защото изпитвам
божествена потребност
да създавам
прозрачни картини.

Някой ден ще надникна – преди разваленото време,
преди безтегловния облак
стоварен върху
погледа ми.

Ин / Ян

Тялото ти подсказва,
че топлите пещери са наблизо.
Сталакмитите капят в теб от хиляди години.

Сезоните свършват преди желанията. И започват
след всяко наше докосване.
Годините с теб са кръгли като планети.
В един сталактон се събира съдбата.

* * *

Ти си всичко
от мен недовършено:
короната от невени,
жълтото огледало на залеза,
в което се улавят
малките подробности,
значителни като протуберанси.

Главата ти стъпва върху цветята.
Или - времето се е обърнало,
както правиш еквилибристики
с пясъчните си сънища.

Една идея по-нататък
където е охрата на вдъхновението ми,
избухват огромни зелени слънца.

Из "Процеп за дишане"