Споменът на планината
От Ева Миланова
Онзи ден, високо в Планината,
имахме всичко,
нежна музика свиреше в душата.
Имаше ни нас,
красива бе тревата, там горе, борчетата, гората...
За миг запълнихме в себе си празнотата.
Усещахме, докосваше ни светлината, такава нежна, истинска, галеше ме по ръката.
Ти пред мен вървеше, нещо тихичко нашепваше...
Усетих, нещо в теб болеше.
В този миг пристъпих до теб да застана, да усетя, да успокоя макар за малко тази рана.
Ала в мен сърцето силно туптеше, объркано кънтеше.
Да ти кажа думи три или да оставя мигат да се изпари...?!
Оставям този миг в мен, оставям го и на Планината.
Тя ще ни помни тъй красиви, млади и щастливи, каквото и да решим, пък ние нека по пътят си шарен да продължим.
