Старата мъка не трябва да вгорчава новото щастие
Студено е, твърде студено за май месец и то краят на май. Продължавам да си губя времето във взиране в миналото, бъдещето, а настоящето – то си стои празно и сухо като пустиня.
Хванах края на "Флирт с 40 годишна". Не знам защо всеки път се очаровам от този филм. Аз не обичам романтики, просто защото ми се струват твърде плоски и неосъществими. Или съм станала твърде цинична?
Четох един пост, който приблизително гласеше - Кой беше ти, преди да ти разбият сърцето? Това ме накара да се замисля и то в продължение на дни. Един познат всъщност ме накара да го направя. Накара ме да се замисля върху това, че искам да познавам него, преди да му разбият сърцето. Да го бях срещнала… кое време дори не знам да използвам, за да ме разберете, дори самата аз не се разбирам.
Но колкото и да си задавах този въпрос реших, че няма особен смисъл. Не съм аз човекът, който ще рови зад обвивката, зад загрубялото държание и безсмислените действия. Цял живот си губя времето с тези изгубени каузи. Докато самата аз не се превърнах в такава. Възможно ли е и "след" да бъдеш щастлив?
Всяка любов остава белези, някои са видими - татуси, стил на обличане, културни предпочитания, но повечето са скрити. Начинът, по който реагираме на всяко ново увлечение или дори нов приятел, който срещнем е най-показателен.
Мога да ви отегчавам много със себе си – как се заглеждам по мъжете с дълги коси по улицата или по колите на ЕВН и безкрайни други примери, но това не е най-важното. Реакцията към другите, които нямат нищо общо с моята драма, които ме срещат за първи път е показателна. Не само моята.
Да се върнем на въпросния познат. Не споделя, не защото няма какво да сподели, а защото е болезнено, а е прекалено незрял да го признае. Не е проблемът, че не е споделил с мен, проблемът е, че дори и да сподели с някого, няма да е самата истина, ще е онази, от която няма да го боли толкова. А и самата дума едва ли би казал.
И тогава идва празното поведение – или поне аз така го наричам. Сещате се – третиране на всички жени като безмозъчни играчки за секс. И емоцията тогава се обезсмисля. И си вече зрял, циничен, врял, кипял в живота и никое същество не може да те заблуди с приказки за любов и щастие и с това, че просто иска да те види усмихнат.
Но идва моментът на "what if"- какво, ако наистина има такова същество. Което не иска скъпите ти подаръци и наистина се интересува как си, и ще бъде до теб, дори когато не е така. "Либе жали ден до пладне…", а дали?
Защо да няма хора, които наистина държат на теб и всичкият цинизъм на света не би ги съборил? Само не се заблуждавайте, че те са "чисти" и сърцето им е цяло. Няма такова нещо, просто са решили, че старата мъка не трябва да вгорчава новото щастие и приветстват всеки един свеж момент на слънце, усмивка или споделена цигара в снега.
