Влюбените са по-гадни

5 февруари 2022

Реших да изпия хапчето. За да угодя. Не на себе си, а на другите. Чувствам се като Нео от „Матрицата". Само дето не избирам цвят, а дали изобщо да погълна отровата в себе си.
Вече е минало. Мачът е свирен, както се изразява една моя позната. Натиснаха ме. Привлякоха ми вниманието. Тези, които ме обичат. Алчни са. Искат да живея дълго. За да ми натрапват чувствата си.
Наредих се на опашката. В болницата. С останалите от матрицата. Казвам го от куртоазия. Никога не се редя. Нямам ли връзки, просто никъде не ходя. Познавам се с медицинския персонал от години. Взаимно се харесваме. Повечето са жени. Никога не се налага да чакам. Колкото повече те се радват да ме видят, толкова по-видимо пациентите не могат да ме понасят. Защото разсмивам лекарите като изговарям много думи в минута. Шумно. На висок тон. Опитвам се да разсея тягостната обстановка. Тези, които чакат с мен да си изпият хапчето, са увесили нос. Опреш ли до подобен медикамент, кукувицата от часовника ти изскача, за да ти припомни, че това за безсмъртието е само мит.
Естествено, че не искам да умра. Но не съм и пристрастен към мисълта да живея вечно. Знам, че в отвъдното шоуто е гарантирано. А и видях и усетих, много хубави неща през живота си.

Изпивам го първи. От пластмасова чаша. Знам къде да я хвърля...
Тръгвам си. Направо към къщи.

Сам съм. Няколко дена ще е така. Няма да излизам изобщо. Падам си по усамотения от карантинен тип. Основателна причина да прикрия очевадния факт, че съм добронамерено асоциален. Факт, с който се гордея. Не бих се хвалил, ако характерът ми беше с маниерите на цветарка.
Неприятното е, че Вед го няма. От съображения за сигурност. Неговата. Липсата му е беда. При сина ми е. Последният е доволен. Няма нищо против да съм радиоактивен известно време. Така ще бъде по-дълго с кучето ми. Няма проблем. Всичко мое е и негово.
Не ми дават да прегръщам никой. Особено бременни жени и деца. В крайна сметка не съм акушер гинеколог.

Гледам новини. Вечерната емисия. От месеци не съм го правил. Сега не е вредно. Няма как да бъда облъчен докато съм радиоактивен. Министър председателят е станал още по-самоуверен. Напомня ми за Ханко. Ханко от село Осеня. Онзи обаче беше самобитно благороден, а този това го кара да се обрива. В разрез с бизнеса е. За миг ме втриса. Любимото число на нас българите е пет. Века.
Бавно се успокоявам. Премиерът няма как да живее петстотин години.
В целия свят има трима човека, които са ми много неприятни. Един измамник на име Марио който приличал на Силвестър Сталоун, бившият Сергей и настоящият Бойко. Правя си равносметка каква нетърпимост съм насъбрал към последния, щом искам лично да се запозная с втория и да гласувам за него да се върне на власт.
Държавата ще строи собствени бензиностанции с несобствени пари... Как става това? Пак нещо са намислили. Още гледам новинарската емисия. Отварят кръчмите и фитнесите. За операта ми никой не продумва. Имам незначителна роля в една постановка. Но пък значително се напънах, за да изглежда тя по-значимо. Кръчмите щели да работят с финансово облекчение, но пък държавата от другаде щяла да си го избие. От на нашите пенсиите предполагам. Щом са още живи след вируса, значи охолно живеят гадовете...
Четирима с бухалки пребили посред бял ден млад баща, докато държал детето си в ръце...

Малката ми се обажда. Дъщеря ми. Пианистката. Имало земетресение. Не съм разбрал. Счу ми се само някакъв тътен. Мислех, че пускаме втория си космонавт в космоса. Не било. Интересува се как съм. Бива. Не съм я виждал от няколко месеца. Откакто келеметата учат електронно. Щели сме да се видим след септември. Вероятно. Спазва стриктно карантината, наложена от майка ù. Последната иска да живее вечно. За всичките си познати го иска. Без мен. Питам отрочето си дали като се видим ще я позная. Иначе гласът ù е същият. Смее се и ми казва, че не. Тя не знае, че съм радиоактивен. Много е малка още, за да я светвам, че безсмъртието е мит.
Тази сутрин изпих едно хапче. И друг път съм го правил. Заради него съм сам. Тялото ми излъчва радиация. Самотен съм и имам законно извинение за това. Жена ми смята, че ù изневерявам. Никога не съм изневерявал, но не отричам, че съм го правил. Хората предпочитат истинността на страховете си. Другото е прекалено хубаво, за да е истина. Сам съм, а не самотен. Различно е. Харесва ми. През целия ми живот, най-близките ми хора винаги са ми пречили да се усамотявам и сега при първа удобна възможност се възползвам. Чувствам се добре физически, но не го признавам. Иначе ще съм самотен, не и сам. Все едно самотата ми ще е в цикъл. А много ще я желая. Защото непрекъснато някой ще звъни да ме пита как съм. Сега всички знаят, че съм зле и ме оставят да си почина.

* * *

Спя в скенера. Дълбок, неудобен сън.
Будят ме. Моля да ми вържат гривната. Няма кой. Спазват дистанция. От дъщеря ми е. Подари ми я за нова година. Преди години.

В коридора съм и чакам резултатите. Бях си тръгнал, но ме върнаха. Как можело изобщо да не ми пука? Да. Може. Защото съм осъзнат в тленността си смъртен. Дали ще ми го кажат по телефона или ще го прочета, не е ли все едно? Било добре да си събирам епикризите. Почна ли да го правя, няма да се погледна.

Чист съм. И го имам черно на бяло. Цял ферман. В тялото си нямам и грам злокачествена пукнатина. Предлагат ми да се видим в края на годината. Профилактично. Пак малко радиация. Но ще спя в друга машина. Кимам им одобрително. Вярвайте си! Знам, че не ми вярват. Няма да мирясат докато не ме превърнат в зеления Хълк.
Излизам от сградата и махам маската. Никого не съм ограбил. То тук няма и какво. Това не е ли ирония? Чувствам се прецакан.

Заминавам. Без да се обадя на никой. Много го обичам това. Обадиш ли се, то ти вече си никой. Все едно се обясняваш. Уведомяваш. Пускаш предизвестие. Искаш позволение. Разрешение. Бях го решил още преди това. Последните ми дни в града бяха кошмарни. Мараня, влага, жега, прах, маски без престъпление и задъхано от собствената си мускулна маса куче...

Прибирам Вед от сина си. Той е само мой. Не е доволен. Първородният. Не било ли опасно за Вед да е до мен? Не е. Бях облъчен, нямам лъчева болест.
Не знам какво имам в сака зад мен. Няколко анцуга от деветдесетте и маратонки. Две якета и бельо. На другата седалка до него е храната на Вед. Поне за две седмици.
Карам колата. Бягам. Както обикновено. Дори не е нужно да лъжа психиката си, че го правя. Наистина с всяка минута приближавам към нещо, което силно желая. Щом приближаваш към нещо, значи се отдалечаваш от друго. Съществуват ли тези два компонента, фантазията ми не е трудно да се развихри.

Издава странни хрипове. Спътникът ми. Все едно кост се е забила в гърлото му. Никога досега. Изпитвам вина. Поне пет дена трябваше да спазвам дистанция. Заради радиацията.
В друг град съм, но знам една клиника за животни. В нея съм и чакам да се видя с един определен доктор. Жена. Само на нея имам вяра. Гърдите на Вед хъркат. Дано не е двустранна бронхопневмония...
Отиде ми ваканцията. Нека. Само да оживее. Нищо му няма. Алергия. Лигавицата на носа му е възпалена. Получавам капки. Лекарката ме пита дали не съм го събирал с други кучета. Не. Само с хора. Знаех си, че не бива. Най-доброто същество, което познавам и то е алергично към хора. Няма повече да му го причинявам.

Автор: Константин Кацаров