Врагът в мен

  • Сподели:
Врагът в мен
Видео на деня

О, съществува и още как! Отглеждам си го от години. Като домашен любимец. Старателно се грижа да е нахранен, облечен, емоционално задоволен с гняв и лошотия.

Ако случайно нещата наклонят към любов и доверие, врагът в мен веднага се надига. Не че прави кой знае какво, дори на бой не налита. Саботира ме просто. Шепне в ухото ми кротко, припомня ми стари прегрешения, кофти решения, неуспешни разни начинания.

Задава въпроси от сорта на: "С какво право?". Даже и въпроси не задава, просто отсича: "Нямаш право! Не заслужаваш! Какво всъщност искаш, след като имаш цял списък с несвършена работа". И аз се предавам още преди да е започнала битката.

Очите ми стават някак далечни, гледат в грешна посока. И възможните неща стават невъзможни, какво да кажа за тези, които, за да се случат, някак трябва да ги поделя с Бога.

Онзи списък, за който врагът говори, наистина съществува (в главата ми). Има в него разни неща, които съм можела да имам, когато съм била на 10, на 20, на 30, но вече – едва ли (пък и за какво ли са ми).

Има няколко от онези мечти, на които лепваме етикета "най-смелите", за да се застраховаме, в случай че не се сбъднат. А има и от онези – "искам, ама не ми стиска". Страхове, разочарования, дошли след излишни очаквания, колебания.

Врагът в мен само ме дебне. Усети ли ме слаба и раздвоена, ме захапва. Работи ме с чувството за вина. Това е най-големият му коз и винаги е в неговите ръце. А уж все аз раздавам картите, но както и да ги размесвам и цепя, козът "вина" пак на него давам.

Оставя си го за накрая и го хвърля на масата, тъкмо когато съм решила, че печеля. Нямам си своя карта, която да е достатъчно силна, за да удари неговата карта.

Врагът в мен особено се забавлява с една игра. Винаги, щом си намеря нещо, което да е достатъчно смислено и щастливо за мен, той отсича: "Е, да но…" и следва дълга тирада с доказателства, че това, дето съм си го намислила, нито е смислено, нито пък ще ме направи щастлива. Накратко казано – не се занимавай.

Тук понякога печеля, но толкова понякога, че чак не знам дали си струва да се хваля. (Ето пак. Казвам ви аз, че врагът си е в мен и ме саботира).

Това му е другият номер. Аз отварям уста да си се похваля, той ми подрязва крилете с ироничен присмех зад гърба ми. Прави ми сметка на успехите, сравнява ги с нечии други и винаги избира такива, с които няма как да се меря. Опитам ли се да протестирам, че аз съм си аз и моята слава си е моя, врагът в мен става зъл.

Вади тежката артилерия – една кутия с черни спомени, които ме опустошават всеки път, щом излязат от кутията. И колкото повече време минава, те сякаш стават по-живи. А тази кутия ме поглъща като дълбок кладенец.

Пробвах няколко пъти да я изгоря, но тъкмо да се превърне в пепел, врагът в мен започва да се прави на пожарникар. И всичко започва отначало.

Значи не е това начинът. Не кутията ми е проблемът. Нито пък спомените, от които аз и без това не искам да се лишавам, нищо че са черни. Не цветът им ме пречупва.

Врагът в мен ме събаря, обърква ме и ме кара да се крия от света. Разбрала съм, че не мога да се преборя с него, затова съм решила да го приобщя.

Като за начало – оставям го да си бъде враг. Да бъде добър враг по неговия си начин. Когато тръгна нанякъде, на никъде или срещу себе си, той да е този, който да ме сритва по кокалчетата и да ми отваря очите.

И така да ме пази от мен самата.

Автор: Сашка Александрова / myvelikoturnovo.com