Всеки път, когато някой ви нарани, вие имате избор
Страхуваме се да допуснем другите по-близо до себе си, защото знаем, че понякога от това неминуемо ще последва болка. След няколко такива връзки, независимо с кого, и преминаването през известен брой наранявания, ние самите се променяме. По този начин неприятните събития в живота ни оставят отпечатък и започват да формират нашата личност.
Толкова е съблазняващо след като някой ни е причинил болка, предал, излъгал, подиграл, да се обърнем срещу целия свят с недоволство и ярост. Мислим си, че поне това заслужаваме - да си го изкараме на другите, така както някой вече е направил с нас. Да станеш по-арогантен и недоверчив е най-удобната реакция, която, обаче, поради множество повторения, в крайна сметка се превръща в характер.
Така позволяваме на злосторниците да оставят отровата си в нас завинаги и решаваме да я предадем на останалите. А можехме да изберем да сме по-силни и мъдри от това, можехме да изберем раните ни да ни направят дори по-добри личности, отколкото сме били!
Така както бихме могли да паднем и да останем ниско долу, лазейки, можем и да се изправим и ако трябва на инат да даваме още повече обич и доброта, за да бъдем пример за всеки, който лекомислено си играе с чуждите животи.
Какъв е смисълът в това да се подчиниш на болката и да я оставиш да те прекърши, ако си способен да се научиш от нея, да започнеш да уважаваш себе си повече и да цениш истинските хора около теб, които може би дори не забелязваш.
Лесно е да бъдем слаби, но това е единствено наше решение, както е и това да проявим воля и да отговорим с милосърдие. Няма нужда да го правим за някой друг, нека го направим за себе си. И не, тук не говорим за борба със злото, защото такова всъщност няма. Причината за болката е страхът - както в нас, той се крие и във всеки друг, в този, който обича и който наранява.
Да си признаем, понякога, за да можем да оценим и дори забележим нечий жест, се налага първо друг да не е оценил или забелязал нас.
