За старите моми и котките
От Линда Вейл
Явлението наречено стара мома винаги е предизвиквало безброй дискусии и обикновено тази героиня дори в наши дни получава по свой адрес всевъзможни клишета в стил "псевдо патриахални ценности". За съжаление.
Въпреки, че сме в 21-ви век и би трябвало да сме широко скроени и да спрем да робуваме на глупави стереотипи, онези жени, които не намират за крайна необходимост да се превърнат в майки, съпруги и домакини, все още са заклеймявани като странни и дори ненормални.
Масовата логика е, че щом една жена е предпочела да бъде сама и да не създава семейство, значи сигурно нещо не й е наред. Каква друга причина би могло да има да не пожелае да се сдобие с домочадие, любящ съпруг и жилище (най-често на изплащане за следващите 30 години)?
Да бъде част от семейна общност й е "предначертано" и генетично заложено! Коя е тя да се опитва да излиза от тази "идеална" рамка?! Тя винаги остава обект на всевъзможни слухове и хипотези и сякаш съзнателният й избор да се посвети изцяло на себе си, е някакъв тотален срив в системата.
И най-парадоксалното е, че хиляди жени в стремежа да оправдаят нечии очаквания или да се впишат някъде, където дори не искат, избират да бъдат съпруги и на всяка цена да имат деца. Защото така е прието и "нормално".
И често пропускат първата и основна стъпка за едни щастливи и пълноценни взаимоотношения - способността да се чувстват добре и когато са сами. Повърхностното лечение на тъгата няма нищо общо с любовта и семейството не може да ти даде онова, което не си успял сам да изградиш в себе си - а именно любов към собствената си личност.
Винаги в съзнанието ми образът на старата мома е бил малко мистичен и съм се възхищавала на всички онези, които не вървят непременно по утъпканите пътища на обвързването, брака, раждането на деца и прозаичното, еднообразни ежедневие, приличащо толкова много на хиляди други.
Да предпочетеш да останеш сам не е признак на егоизъм, а на осъзнатост.
Ясно си спомням,че когато бях дете, момичетата на моята възраст в детската градина си мечтаеха да се оженят (някои за принцове и да имат замъци, други за някое красиво момче в групата), дори обожаваха да си играят на булки и майки.
Никога не съм намирали тези мечти и игри за примамливи и всъщност тайно си представях един ден да живея в стара, мистична къща в центъра на София, да бъде причудливо декорирана вътре, пълна с много свещи, авторски картини и сувенири и да имам разкошна черна котка с ярки, зелени очи.
Да стана някой ден нестандартна и артистична стара мома в моето детско въображение беше нещо наистина вълнуващо и не исках да чувам нито за сватбена рокли, нито за домакинска работа, нито разхождане на бебета в парка. Случи се така обаче, че планът-мечта се промени.
И, макар че вече имам семейство (за щастие успях да съхраня артистичната част от себе си), винаги оставам с нотка благородна завист към онези, които са предпочели предизвикателството на личната самота. Не бива да забравяме, че сам далеч не значи самотен, а обвързан не винаги е еквивалент на щастлив.
Защото самотата често ражда вдъхновение, свобода в пълния смисъл на думата и достатъчно време да преосмислим кои сме, на къде вървим и какво всъщност искаме от живота.
