Защо ни е трудно да бъдем състрадателни?

  • Сподели:
Защо ни е трудно да бъдем състрадателни?

Само, когато добре познаваме своята собствена тъмнина, можем да постоим в тъмнината на друг. – Брене Браун

Имам една приятелка. През годините се поотдалечихме, но обичта, която изпитвахме една към друга, си беше там. Когато се видехме, макар и рядко – сякаш времето беше спряло.

Но с годините всяка от нас премина през трудни, тежки ситуации. И когато тя започваше да говори с мен за болката си, аз превключвах на модус "сега ще те разсея, ще сменя темата, или ще споделя с теб всичко, което съм научила и прочела досега – така ще ти олекне."

Какво мислите се случи?

Започнахме да се виждаме и чуваме все по-рядко и по-рядко. Тя започна да няма време, да е заета с друго. Аз се правих, че я разбирам и всичко е наред.

Защо мислите се случи това?

Когато някой прояви невероятния кураж да сподели с нас болката си, той не търси някой, който да му оправи живота и да премахне тази болка.

Той търси разбиране, има нужда от усещането, че не е сам. Има нужда от споделеност и свързаност. Нищо повече. Има нужда да чуе и почувства, че има право на своите емоции и чувства, не само, когато е сам, не само, когато е весел и щастлив.

Има нужда просто някой да поседи с него и до него.

Че това дори е по-лесно, може да си помислите. Е, за тези, за които е така – радвам се за вас, вие имате развита способност за емпатия и състрадание, може би още от малки.

На мен ми отне 33 години да проумея. Да видим колко ще са нужни да се науча.

Но защо за някои от нас е толкова трудно?

Причината е само една.

Болката, срамът, трудностите, гневът на другия ни напомня твърде много на нашите собствени болка, срам, трудности, гняв.

И когато сме свикнали да не обръщаме внимание на тези емоции, да ги потискаме, не сме свикнали да стоим с тях, или пък те са толкова силни в този момент, че за нас е невъзможно да стоим с тях, не искаме да ни ги припомнят, не искаме да ги покажем пред другите. Тогава просто изключваме.

Когато думите на другия са твърде близо в целта на нашата болка, тогава ставаме неадекватни.

Изисква се голяма смелост да споделиш болката и срама си с някой друг. Изисква се голяма смелост да постоиш с болката на някой друг, без да пречупваш нещата през своята леща.

И тук ще споделя един откъс от уникалната книга "Мислех, че само на мен ми се случва, но това не е така" (I thought it was just me… but it wasn’t ) на уникалната Брене Браун:

"Когато развиваме своята състрадателност, ние черпим от цялостта на своята опитност и преживявания – страданието ни, емпатията, но също жестокостта и страха ни. Така трябва да бъде. Състраданието не е взаимоотношение между лечител и наранен. Тя е свързване между равни. Само, когато добре познаваме своята собствена тъмнина, можем да постоим в тъмнината на друг. Състраданието става истинско, когато признаем, че като хора сме едно – свързани и с общи преживявания."

Автор: Елена Матеева / Източник: djavarava.com