Златан: ''Животът лети и е достатъчен един лекарски преглед, за да го преобърне''
От Нели Славова
В училище винаги спазвах режима и правилата, баща ми беше много строг. Не ми помагаше за уроците, обаче изискваше желязна дисциплина. Баща ми беше моят закон. Ако кажеше ''До девет вечерта да си се прибрал'' и през ум не ми минаваше да закъснея. Никога не ми е посягал. Само веднъж така го вбесих, че ме вдигна над главата си и ме хвърли на пода от два метра. Нямаше нужда да ме удря, за да го слушам и уважавам. Достатъчни бяха гласът и погледът му. Умееше да бъде агресивен в самото си държане. Никога не съм посмял да му противореча, да споря или да не се подчиня на решенията му, защото ме беше страх да не прекаля и да не направя грешка. От друг вид закони много по-малко се страхувах.
По отношение на дисциплината не прощавам също като баща ми, но много повече разговарям с децата си. Изслушвам тяхната гледна точка, разискваме, правя усилие да им разясня различните обстоятелства.
***
Майка ми днес е спокойна и щастието ѝ е част от моето. Личи си по лицето и ръцете ѝ колко е работила през живота си. Ставаше в 4 сутринта за работа и се връщаше следобед, за да се грижи за пет деца. Омъжвала се беше за двама балканци, които пиеха и по-скоро ѝ създаваха проблеми, отколкото да ѝ помагат. Когато получих първата си заплата от ''Аякс'' ѝ казах:
- Мамо, от днес нататък няма да работиш. Ще се погрижа за теб.
А тя ми отговори:
- Златане, защо искаш да ме убиеш? Ако остана вкъщи, ще умра. Трябва да се занимавам с нещо.
***
Не искам да се замислям какъв ще бъда, когато остарея и как ще остареят татуировките ми. Нарочно си ги направих на гърба, така няма да ги виждам. На краката нямам татуировки. Само белезите от стила ми на игра и от футболната ми история. На китката си татуирах рождената дата на брат ми Сапко, който умря на 41 години: 30 април 1973 г. Левкимията го отнесе за четиринайсет месеца. Затова не искам да мисля за бъдещето, съсредоточавам се само върху настоящето. Старая се да не прахосвам и секунда, да съм възможно най-близо и да споделям времето си с децата си и с хората, които обичам, защото знам, че животът лети и е достатъчен един лекарски преглед, за да го преобърне.
***
Първите ни години заедно с Хелена бяха лудост, прекрасна лудост. Когато дойде в Амстердам, откри, че в апартамента имам две чинии, една чаша и три прибора. Голямо животно бях. Тя беше по-голяма от мен, по-зряла, по-отговорна. Учеше ме:
- Трябва да имаш поне дванайдет чинии, дванайсет чаши, по дванайсет от всичко.
И излезе да ги купи. Когато подписах договора с ''Юве'', ѝ предложих:
- Ела с мен в Торино.
А тя:
- Ама кой си ти?
***
Обичам синовете си както нищо друго на този свят. Да ги обичам, означава и да ги закрилям, да се отнасям отговорно към свободата им.
***
Във всяка любовна история сексът в началото е чист адреналин, а после става нещо още по-важно, защото свръзва двамата, създава съзаклятничество в двойката, прави я единствена. По някакъв начин футболът допринася за връзката ми с Хелена, защото ни разделя - изпращат ни на лагер, затварят ни в хотел и така желанието расте. Хелена не е ревнива. По-зряла е, с повече опит. Тя ми има доверие. И аз на нея. Не съм от хората, които проверяват мобилния телефон на приятелката си. Когато бях по-млад може и да съм бил, но нашата връзка е стабилна и се основава на голямо доверие и уважение. Без тези елементи няма как да продължи двайсет години.
Откъс от книгата ''Адреналин'' - моите неразказани истории, автор Златан Ибрахимович
