Българският език е един съвършен инструмент за добруване и щит срещу насилието, лъжата, манипулацията
От Лияна Фероли
Здравка Евтимова: Празникът на духовността ни е пулсът на българското сърце, знамето върху непревземаемия замък на българския дух, на българската свяст и култура.
А думите са един огромен, мощен двигател и същевременно гориво за него.
В рамките на културния календар, посветен на празника на нашата духовност - 24 май, бяха проведени две срещи на кърджалийската общественост с писателката-преводачка Здравка Евтимова. С новия си роман „Резерват за хора и вълци“ тя стана наскоро носител на наградата „Цветето на Хеликон” за най-продавана книга.
Здравка Евтимова е най-превеждания и награждаван български автор. Нейни разкази, романи, преводи са публикувани в над 30 държави по света. Включени са в най-авторитетни издания, както и в американско учебно помагало редом до Айзък Азимов, Рей Бредбъри и други големи имена в литературата.
Носителка е на множество международни и национални награди („ Балканика 2014”; „Златен ланец”; „Чудомир” ; „13 века България”; „Анна Каменова“;„Милош Зяпков”;„Хр. Г. Данов” и др.). Но не смята, че наградата е нещо, което определя качеството и стойността на написаното, дори много често е плод на определена мода, определено разбиране на журито, на определен момент. Докато за истинска награда може да се говори, когато минат години и дадено произведение остане обичано. Защото времето е най-добрият литературен критик и съдия. То поставя всекиго на мястото му, и там, където заслужава.
Твори и на български, и на английски език. Но писането на родния й език за нея е полет към щастието. За нея то е една безкрайно щастлива самота, но пък тъкмо тя може да е истинският вход към щастието, към споделеността. Творенето за нея е абсолютна свобода, през която животът й преминава и има нужда да бъде разказан.
В романа си „Резерват за хора и вълци” Здравка Евтимова разказва за живота на българските роми в квартала на Радомир Старо село. Майсторски обрисуваните герои в него му придават особена традиционна колоритност, допълнена е и с модернистични прийоми. Основната тема е за класическото противопоставяне на доброто и злото, както и за силата на любовта. Авторката му е убедена, че никакви зли сили не могат да изтрият човечността, която прави човечеството неизтребимо. И че нейният приют е вътре в нас.
Какви чувства събужда у вас нашия уникален празник на духовността - 24 май, г-жо Евтимова?
- За мен той е най-светлото преживяване, защото е празник на нашата словесност, на нашия език, на нашата култура. Нещо много свято, красиво и дълбоко интимно за всеки българин. Той е най-щастливото събитие в българската история, пулсът на българското сърце за всички българи, независимо къде живеят по света. И знамето, което се издига върху непревземаемия замък на българския дух, на българската свяст и култура.
Точно с тази почит и обич към нашата духовност сме надживели вековете, пропастите, тежките моменти в съдбата си, за да отглеждаме и днес своите деца. А българският език за мен е най-краткото разстояние между човешките сърца.Той е извънредно сложен, съдържа 28 глаголни времена, затова е много по-трудно усвоим от английския, но нашите деца го научават още на три години. С него стават много по-умни, тъкмо защото е труден, блестящо красив и поетичен. Особено богат е и с огромните си пластове от синоними, с наслоените от дългата ни история чувства на тъга и щастие.
Често ви питат дали чуждиците в него не го замърсяват…
- Не се страхувам от тях, защото те минават през абсолютно съвършения механизъм на българската граматика. Затова, попадайки и преминавайки през него, той ги кара да се съобразяват с правилата му, определя и точните им места. Затова смятам, че с тях се обогатяваме, а не се замърсяваме. А пък тези, които ги употребяват целенасочено, за да изпъкнат със своята ученост, не замърсяват езика ни, а само себе си с един фалшив блясък. Затова той си остава един инструмент за добруване, един щит срещу насилието, лъжата, манипулацията…
А пък литературата, казвате, че е духовната кръв на човечеството…
- Литературата е така тясно преплетена с моя живот, че без нея аз едва ли бих могла да живея. Още от много малка моят баща и моята баба са ми разказвали приказки за словото. А истинската литература е нещо толкова прекрасно, че човек с нея може да се прехласва, да забравя къде се намира. Дори една хубава фраза, едно изречение може да те накарат да се почувстваш силен и свободен. Особено когато в литературния герой видиш себе си, когато те заболи с неговата болка и се зарадваш с неговата радост.Литературата ни дава истината за времето, в което живеем. В нея се оглежда нашият живот и затова може да се възприеме като глътка вода за жадния. А в нашата малка по размери страна, литературата е огромна като път и талант.
Вашата литературна и преводаческа дейност също е много голяма като значимост и талант. С какво асоцирате нейния сътворителен процес?
- Мога да сравня този процес с ашладисването, облагородяването на едно дръвче, при което се получава една спойка, интересна сплав между устойчивостта на дивия вид и благородния плод. Може би, пишейки, човекът прави точно това - стига до неизкоренимите, стабилните корени на живота.
Начинът ви на писане също е смесица от доста различни прийоми – като суровост и нежност, като разголваща искреност и най-тънко психологическо наблюдение, като смях и тъга...
- Не знам точно как се получава, зависи от настроението ми в даден момент, от различни случвания. Понякога случайно дочути думи довеждат различни асоциации. Но писането, по някакъв начин, е нашето избавление, което ни помага да се справим с болката, със самотата, с тъгата…
Много осезаемо е също и съчетаването на суров реализъм и недоисказана нежност в новия ви роман „Резерват за хора и вълци? Казвате, че този приют се гради повече вътре в нас, но при днешната бездомност и отхвърленост за много хора, той се нуждае и от външна защитеност…
- Все още не може да бъде измислен такъв истински приют, който да ни предпази от грубостта и агресията на днешния свят. Поне до момента, в който всички заедно не го изградим като една цялостна общност, като един приют на добротата. Та нали дори оазисът не би бил никаква защитена крепост, ако е само за теб или малцина други. Не би бил никакъв приют.Така че имаме още много да работим в тази посока. Вътрешно той и сега съществува в нас, щом човечество е оцеляло и в най-тъмните и страшни години и щом никаква зла сила, никакъв мор или война не са били в състояние да изтрият човещината и добротата в нас.Тъкмо затова човечеството е успявало да създава резервати за човечността. Не е възможно всички да се превърнем в хищници, след като в сърцата ни все кълни и зрее семенцето, от което се раждат състраданието и радостта, способността да усещаме и болката, и обичта на човека до нас. Тъкмо тези изконни човешки качества ни съхраняват. А щом като справедливостта и правдата са заложени, кодирани в нас, има надежда да изградим един цялостен резерват за човечността.
И защото заедно с опасността, спасението също расте като възможност. А за това словото също може да помогне…
- Несъмнено, защото думите имат огромна сила. Но засега науката не е толкова напреднала, за да може да я измери и докаже. Затова пък, по пътя на опита, виждаме как една добра дума може да те направи щастлив цял ден. Както и обратното - как лошата дума, клетвата, е в състояние да те порази с разрушителната си сила. Но един ден ще се убедим, че думите са огромен, мощен двигател и същевременно гориво за него. Затова е много хубаво всеки ден да си пожелаваме с думи нещо добро и по този начин да изграждаме съответните мисловни нагласи, които предхождат добрите дела.
Какво бихте пожелали на вашите читатели?
- Пожелавам им да бъдат много здрави, да намират и създават всеки ден някаква радост. Много обич и усмивки. Усмивката е семенцето, от което, в крайна сметка, ще покълне цветът на нашата мощ. Тя е лекарството срещу злото.
Интервюто взе: Лияна Фероли
