Всичко, което сме готови да направим от любов: ревю на филма ''Amour''

История поверена в ръцете на титани на френското кино - Еманюел Рива и Жан-Луи Трентинян (вече и двамата починали), като възрастната двойка Ан и Жорж, ни представя филмът ''Amour'' на режисьора Михаел Ханеке. 

От кадрите разбираме, че Ан и Жорж са хора, които са в залеза на живота си, преминал в изпълнение и преподаване на музика, преживели са много и са заслужили правото да бъдат заедно.  

Няма много такива филми за ''докато смъртта ни раздели'', в които да видим какво се случва след изпепеляващата любов, след като децата са пораснали и вече не живеят с нас, след като няма и внуци, за които да се грижим и пълнят дните ни със смисъл. 
Ханеке майсторски е използвал тази тема и я е обогатил с простички, но много въздействащи кадри. 

Докато една сутрин закусват, тялото на Ан замръзва, а погледът ѝ отплава някъде другаде. Ханеке изгражда напрежението с хичкоковска прецизност. 
Загрижеността на Жорж, който мокри кърпа за съдове и я слага на врата ѝ, а след това, когато в паниката си се облича в другата стая, за да потърси помощ, поразената му изненада, когато осъзнава, че кухненският кран, който е оставил да тече, внезапно е бил изключен. Жорж се връща, за да открие, че Ан отново е в жизнената си същност, но го очаква още един шок - когато налива чая си, тя пропуска чашата. 

Лекарите казват, че е претърпяла запушване на артерия, но операцията се проваля и оставя дясната страна на тялото ѝ парализирана, с непосредствена заплаха от друг, по-тежък инсулт, който може да я лиши от всякаква физическа подвижност. След като обещава на Ан, че няма да я върне в болницата, Жорж започва да полага грижи за съпругата си с помощта на две жени, които я обгрижват три пъти седмично. После ги уволнява от една страна, защото не ги харесва, но от друга, защото сякаш иска да се справи сам. Като упражнение за нарушената ѝ реч Жорж ѝ пее традиционната балада "Sur le pont d'Avignon". 

Често обаче настроението на Ан е изпълнено с дива съпротива. В една сцена, докато я моли да пие малко вода, тя стиска устни и той в безсилието си я удря през лицето - ролите им са на своенравно дете и раздразнен баща, но и неотстъпващите мъж и жена, между които има още любов. 
Сякаш бързайки да прегледа живота си преди падането на завесата, Ан моли Жорж да вземе семейния албум, съдържащ десетилетни снимки на тях и дъщеря им Ева.

''Колко е дълъг животът'', това казва Ан. Не ѝ се струва кратък или прекрасен. 

Превръщайки зрителите си в наблюдатели на интимността и болката, Ханеке се концентрира не върху старостта, а как любовта става почти оръжие пред лицето на смъртта. Движейки се към неизбежното, филмът внушава емоциите, които единият партньор трябва да изпитва, наблюдавайки как другият се разпада - ревнивата надежда и зависимата нужда да се запази живата субстанция на любовта възможно най-дълго.  

Ханеке създава филми, а зрителите сами откриват значенията. 
Например, в сцената, където Жорж чува шум от коридора, отваря входната врата и тръгва да "разследва" какво се случва, така докато върви краката му се озовават целите във вода, извираща от някъде (напомняне за течащия кран в кухнята). Изведнъж безплътна ръка се протяга отзад и го задушава, предполагайки, че това е ръката на Ан. И тук си струва да се отбележи, че тази ръка е точно от парализираната ѝ страна, многопластов символ на нарастващото ѝ бреме и евентуалното действие, което той трябва да извърши. 

Жорж се събужда ужасен, това е било кошмар, но и измъчван от мисълта как трябва да приключи животът на Ан.
Всеки стоически опит за "независимост" прави бремето на Жорж и на Ан още по-голямо. 

Представяйки живота на двойката чрез прости, сдържани, дори обективни образи, Ханеке въвежда зрителите си в бита на една демографска група, толкова често пренебрегвана от киното и обществото като цяло. И той разкрива условията на техния живот с брутална честност, като минаваме мислено през въпросите за евтаназията, без да ги изричаме на глас.

Филмът излиза през 2012 г. и печели Златна палма на филмовия фестивал в Кан. Печели още Златен глобус, БАФТА, Сезар и Оскар за най-добър чуждоезичен филм.
През 2013 г., когато Еманюел Рива е на 86 години, тя е номинирана за Оскар за най-добра женска роля, но тогава наградата отива при Дженифър Лорънс. 

Гледайки "Amour", Рива е заслужавала статуетката отвсякъде. 
В друг кадър, отново работейки с метафорите, гълъб влиза в апартамента им през един оставен, отворен прозорец. Жорж започва бавно и уморено да го гони. 

В края на филма гълъбът повторно се появява, вече го свързах с духа на Ан, който се е върнал, но този път Жорж не се опитваше да го изгони, а по-скоро да го улови и прегърне. 

Като опрощение за това, което е направил. 

От любов.