Издателство ''ЕРА'' представя: ''Предложението'' от Никол Сноу
Някои мъже са толкова странни... В един момент те нападат, задето си им взела последното канелено охлювче. А в следващия ти предлагат безумни подкупи, за да го откупят от теб…
Но върхът беше, когато открих, че това е новият ми шеф.
Не е смешно! Слабостта ми към сладкото ме предаде... но лошото е, че развивам слабост и към Линкълн Бърнс. Той е тотално студенокръвен тип с его до небето... и при това доста привлекателен.
Споменах ли, че този влудяващ мъж управлява модна империя с фокус върху сватбените облекла? А на мен ми се повръща от сватби, откакто бившият ми ме заряза пред олтара...
Всичко в мен крещи да бягам. Но Линкълн ми предлага щедър бонус, на който просто не мога да откажа. И изведнъж се оказвам безвъзвратно въвлечена в неговия свят. Ожесточените ни кавги постепенно се превръщат в безсрамно флиртуване. А Бърнс крие тайни, които ме карат да настръхвам... по най-изумителния начин.
И тогава идва скандалното му предложение...
О, как ми се иска канелените охлювчета да идваха с предупреждение... потъваш в един лепкав, сладък рай... докато не развиеш чувства към шефа от ада!
Никол Сноу е автор на бестселъри в класациите на Wall Street Journal и USA Today. Открива страстта си към писането на романтични истории, докато скучае в заседателни зали и по време на обедните си почивки. Продадени са над милион копия от нейните романи.
Откъс от книгата:
На следващия ден влиза в кабинета ми. Облечена е с черна рокля и когато сяда, плисетата на полата се повдигат и показват стройното ѝ бедро. Кракът ѝ сякаш има свой привлекателен живот и очите ми ще изхвръкнат от орбитите. Искам роклята ѝ да се повдигне още и не само това. Имам желание да я съблека и да плъзна горещите си, тръпнещи ръце по кожата ѝ.
Дали ще ме целуне, ако ръцете ми я обгърнат? Дали най-сетне ще се спогодим, след като сведем тегнещото напрежение до първично, животинско ниво?
Разумът ми диктува: Не се облизвай лакомо и не се надявай, тя е недостъпен обект.
– Какво има? – пита Дакота и ме поглежда озадачено.
– Всичко е наред – покашлям се и отмествам поглед.
Телефонът звъни. Чудя се как да се отърва от възбудата, която ми пречи да стана и бавно се протягам, за да стигна до телефона и да натисна бутона.
– Здравей, Изабела. Моята асистентка и копирайтър Дакота По също ще участва в разговора.
– Чудесно! Като главен дизайнер на проекта признавам, че съм малко озадачена от този разговор, тъй като се надявах, че дизайнът е вече одобрен. Настоявате за промени ли?
По си поема дъх и усещам, че е напрегната.
– Да. По-точно за корекция. Оказа се, че нямаме достатъчно булчински рокли с изчистена, семпла линия. Бихме искали да разполагаме с още няколко модела, при които удобството да е приоритет.
– Удобство ли? Та тези рокли са произведения на изкуството и следват прецизно спецификацията ви. – Изабела е възмутена и обидена. – Господин Бърнс, вашите булки ще бъдат в елегантния калъп на излятата по тях коприна. Ще приличат на богини! Какво повече от това?
Невърмор ококорва зелените си очи.
– Изабела, никой не подценява или критикува работата ви. Само предлагаме идеи. – Обяснявам сдържано, а Дакота се включва в разговора преди реакцията на Изабела:
– Здравейте, аз съм Дакота. Това, което предлагаме, е рокля, неизискваща корсет, шлейф или оформящо бельо.
– С други думи рокля „слип“? Дори тогава е необходимо оформящо бельо. Малцина са родени съвършени – отвръща Изабела с малко по-любезен глас.
– Точно това искаме – съвършена рокля, която не изисква съвършенство от страна на булката.
– Бельото да бъде част от самата рокля, така ли? Това е необичайно, но мисля, че ще се справя.
– Чудесно – кимам и се усмихвам, а Дакота слага ръка на микрофона и ми шепне:
– Ако си стегнат като кренвирш, това едва ли е приятно.
– Преувеличаваш. Просто роклите ще се плъзгат по тялото.
Присвива очи и ме стрелка с поглед.
– Нали я чу? Малцина били съвършени! Булчинските рокли се кроят така, сякаш ще ги носят най-красивите модели.
– Може би ще се спрем на формата А с разкроена пола.
– И по-добре да е дълга. С опция да се добави шлейф. Имаме ли подобни рокли и колко са?
– Пет, но...
– Изабела, чувате ли ни? Ние смятаме да направим още два модела с възможности за допълнения.
Изглеждам я – все пак аз съм изпълнителният директор!
– Да. Това би могло да се направи.
Дакота се усмихва дяволито.
– На твореца му е необходима съзидателна свобода.
– Но и правила, госпожице По. Своеволните хрумвания ще ограничат клиентите.
– Не би имало проблеми, когато се твори по поръчка. Освен това знам, че италианската коприна не е евтина. Чела съм и знам.
Чела е, и още как! Е, всякак е по-добре да се информира за италианската коприна, а не да се рови в Гугъл за мен.
– Ти си въплъщение на съвършената героиня Мери Сю! – шепна в ухото на Дакота, а тя отвръща с горчив тон:
– Имам опит с булчинските рокли.
Отново изпитвам силно желание да сритам годеника ѝ. Ревнувам, че е бил близък с нея, че е притежавал сърцето ѝ и вероятно никой не го е смятал за такъв подлец, какъвто се е оказал.
– Изабела, изпратете ни поправения договор и до скоро – приключвам разговора и Невърмор се връща на бюрото си.
Онази част от бедрото ѝ все така наднича изпод полата и привлича погледа ми.
– Не стой цяла нощ – казвам, но не ѝ предлагам да я закарам у дома ѝ, тъй като няколко пъти ми отказа.
По-късно вечерта нося „Риджис“ на Уайът, пием кафе и се връщам в офиса, защото трябва да прегледам международните договори. Невърмор седи пред лаптопа и я питам:
– Защо си още тук?
Тя примигва.
– Свърших с работата на Луси. Сега пиша една реклама.
– Защо не работиш вкъщи? Изчакай ме да свърша с моята работа и шофьорът ще ни закара по домовете. Колата е голяма и няма да се дразним от близостта си.
Дакота ме поглежда и като че ли размисля.
– Късно е, за да се прибираш с колелото. А и вали из ведро.
– Шефе, обясних ти няколко пъти. Наел си ме да работя за теб и след края на работния ден не съм на твое разположение.
Боже, какъв инат!
Толкова ли е непоносимо да седне до мен в колата вместо да рискува да пътува с това колело под среднощния дъжд!
– Ако искаш да те ограбят и да се разболееш, решението е твое и няма да ми тежиш на съвестта.
Трябва да се успокоя, тъй като упоритостта ѝ ме дразни. Тя завърта очи, но не казва нищо.
След час влиза в кабинета ми с обувки в ръка.
– Готов ли си, след като е забранено да си тръгна без теб?
Слисан съм. Защо бе променила решението си? Прикривам изненадата си и се надигам.
– Да.
Пъхам лаптопа в чантата си и изпращам Дакота до колата. Луис ми помага да приберем колелото в багажника и потегляме. Тя се отпуска на седалката, обляга глава в ъгъла на вратата и задрямва само след минута. Не е разумно, но я придърпвам към себе си, за да не удря главата си в прозореца. Заспива на рамото ми и така стигаме до дома ѝ.
Държа в ръцете си новата Дакота По – крехка, изморена, уязвима. Тънка слюнка пълзи от крайчеца на устните ѝ и аз осъзнавам, че с тази прегръдка съм прескочил границата, но иначе трябваше да я оставя да удря главата си в студения прозорец. Когато спираме пред дома ѝ, я събуждам.
– Дакота, Невърмор, стигнахме. Ще взема колелото ти. Луис, чакай ме в колата.
Тя примигва сънливо. След няколко секунди промълвява:
– Благодаря, Бърнс.
Толкова се радвам, че се съгласи да я изпратя, макар че пролетният дъжд се лее върху раменете ми. Късна пролет е и нощният порой е потопил града в колебание дали най-сетне да не дойде лятото. Бутам колелото след госпожица По и питам:
– Къде да го оставя?
Тя сочи стойката за колела до вратата и ми подава катинара.
Изпращам я до входа и казва любезно:
– Благодаря, шефе. Не се налагаше да ме изпращаш чак до прага.
Лицето ѝ е мокро от дъжда, а барабаненето на капките наподобява бял шум. Следват няколко мига мълчание, но накрая намирам думи.
– Изпратих те, защото беше сънлива и не исках да се подхлъзнеш и да паднеш.
А само да знаеш колко си сладка, когато спиш...
Усмихва се, а в смарагдовите ѝ очи проблясват твърде много въпроси. Дакота вирва брадичка и осъзнавам, че съм доста близо до нея. Почти докосвам устните ѝ и усещам дъха ѝ както никога досега. Лек, ароматен парфюм. Сметана и мед с... мента?
Господи!
Дакота По е до мен с лъх на сладка мента.
Навеждам се, вдъхвам уханието ѝ и сигурно приличам на някакъв маниак, но не ме интересува. Чувам предупредителното гласче, което не търпи възражения.
Тя работи в компанията ти! Долу ръцете! Идиот такъв!
Отдръпвам се рязко и дори залитам назад.
– Как си, добре ли си? – Дакота все така примигва полусънено.
– Подхлъзнах се. Лека нощ, Невърмор. До скоро.
Оттеглям се като изтървал плячката си койот. С празни ръце, или казано по койотски – с празна уста.
Бях толкова близо и почти целунах жената, която е табу за моите ласки. Почти запалих огън с езика си и едва не изпепелих животите ни. Не се сдържам и се обръщам назад.
Не очаквам да я видя застинала под бледооранжевата светлина и с отправени към мен очи.
Вперени очи.
След това се обръща рязко и влиза, без да ме погледне още веднъж.
Не знам защо, но у нея имаше нещо призрачно.
Предлагаме ви и: Как група интернет детективи успя да разреши някои от най-големите престъпления на нашето време?
Най-продаваният исландски автор - Рагнар Йонасон и новата му книга "Северни стихии"
