Никола Бьогле стартира нова зловеща поредица
От Enthusiast
Френският писател за пореден път ще изправи читателите на нокти
След разтърсващата трилогия „Пациент 488“, „Заговорът“ и „Дяволският остров“ Никола Бьогле предлага на българската публика нов трилър, базиран на реални събития и научни изследвания. Романът „Последното послание“, издаван от „Ентусиаст“, повежда читателите на ужасяващо пътешествие, което ще ги накара да си зададат много важни въпроси.
В „Последното послание“ Никола Бьогле представя героинята от новата си поредицата – инспектор Грейс Кембъл – самотна и мистериозна жена, чието минало крие тежки тайни. На пръв поглед историята в романа изглежда банална, но съвсем скоро започват да излизат наяве шокиращи открития за бъдещето на човечеството.
След като се проваля в работата си по предишен случай, инспектор Кембъл получава шанс да се реабилитира и да заеме отново старата си длъжност. Новата задача, с която се захваща, я води на остров Йона в Западна Шотландия. А там зад черните скали и кафявите треви се извисява тайнствен манастир, в който един от обитателите е намерен мъртъв.
Антон Юсик е убит по особено жесток и необичаен начин – чрез екстракция на мозъка. Инспектор Кембъл незабавно се заема с разследването, тъй като кариерата ѝ е заложена на карта. В проливен дъжд тя нахлува в манастира и се сблъсква с трескавите погледи на петимата монаси, които служат в него.
Единственото, което знаят за жертвата, е името ѝ и това, че мъжът обитава стая, чиито стени са покрити с непонятни научни уравнения и формули.
Какво е търсил Антон? Защо са го ликвидирали с такава жестокост? Инспектор Кембъл не подозира, че всъщност са ѝ поверили разрешаването на една от най-изумителните загадки, пред които някога се е изправяло човечеството.
„Интересуват ме идеите и явленията, които ни оформят, деформират и травматизират, без дори да подозираме за тяхното съществуване“, споделя Никола Бьогле.
„Вдъхновението ми за „Последното послание“ дойде от наблюдението, че през последните двайсет години човешкият интелект е в упадък. Но защо сега? Случайност ли е? Дали е в следствие на определени избори, които сме направили? Или по-лошо – програмирано ли е от някого? Отговорът е още по-немислим, тъй като интелигентността е в основата на оцеляването ни като вид.“
„Абсолютно диаболична история“, споделят от Le Parisien dimanche. „Никола Бьогле е новият феномен във френския криминален роман.“
Откъс от книгата:
Сред мрака на уличката, с малки каменни къщи, между капаците на един прозорец се процеди светлина. Не беше достатъчно ярка, нито постоянна, но стигаше, за да открои контурите на правоъгълния прозорец във викториански стил. Вместо дразнещото изкуствено осветление на електрическите крушки Грейс предпочиташе редовно да се буди в три часа сутринта под меките отблясъци на пламъка. Седнала на леглото в стаята си, тя се любуваше на все още колебливото потреперване на фенера.
Разпъна изтръпналите пръсти на крака си. От това подът изскърца и тя се разбуди напълно. Сякаш изведнъж обзета от безпокойство, Грейс се пресегна да отвори чекмеджето на нощното си шкафче, но после се разколеба и тръсна глава: „Добре знаеш, че не е мръднала оттук“, ù каза вътрешният ù
глас. С фенера в ръка тя застана пред прозореца. Разклонени сенки шареха по стъклото, а по-далеч, откроявайки се на фона на лунната светлина, се издигаше високата кула на университета в Глазгоу, която младата жена съзерцава известно време. После, провесила фенера на китката си, тя влезе в гостната, наслади се на нежния допир на килимите по ходилата си и подуши въздуха. С изключение на една от стените – широка колкото врата и закрита от завеса, помещението беше заето от библиотека с рафтове, натежали от книги, и пропито с успокоителното ухание на стара хартия.
Грейс плъзна поглед по всички етажерки, за да се порадва на безмълвното присъствие на единствените души, на които позволяваше да се сродят с нейната. Книги се бяха настанили дори на стелаж, монтиран на входната врата – като някакви пазачи на дома ù. С предпазливи крачки, за да не събуди съседите, Грейс последователно включи всички лампи в гостната, угаси фенера и както беше по копринена пижама, която прикриваше формите ù, се излегна на килима до ниската масичка, за да започне упражненията си по пилатес.
Благодарение на изключителната си дисциплина тя беше успяла да стегне в дълбочина коремната си мускулатура. Целта ù бе да увеличи шансовете си за съпротива в някои ситуации, с каквито се сблъскваше в професията си. Трийсет минути по-късно тя застана пред огледалото в банята. По страните ù бяха избили червени петна, които нагло очертаваха бузите. А това ù напомняше как наскоро, докато
страдаше от затлъстяване, неколцина колеги тъпанари ù се подиграваха заради кръглата ù, лъщяща от пот глава. Сега беше на трийсет и две години и гърдите ù не бяха напълно загубили пищните си форми, а в талията беше „повече жена, отколкото топлес от списание“, както понякога шеговито
си казваше.
Някои вероятно бяха на мнение, че би трябвало да свали още две-три кила, докато за други тя беше истинска, красива жена. Впрочем лицето ù не беше лишено от хубави черти, а устните ù – големи и сочни, привличаха погледа също както и очите ù с цвят на лешник и галещ поглед. Колкото до
пухкавите ù ръце, те бяха се изфинили и придобили известна дискретна изисканост. Грейс наведе глава настрани и дългите ù кестеняви коси се спуснаха по врата ù. На корема си беше открила гънка, по-богата на подкожна тлъстина от очакваното. Вдигна рамене и се надсмя над самата себе си, като реши, че е постигнала „комфортното“ си тегло.
Прибра се на пръсти в стаята си и отвори гардероба. Вдясно имаше няколко рокли, джинси и ризи в тъмен цвят. А
вляво, подредени като войници, пет еднакви тайора с долнище панталон, заели стойка „мирно“ на своите закачалки. Грейс се канеше да избере един от тях, преди да се настани на дивана с чаша чай и книга. Обърна поглед към стената срещу леглото си и внимателно доближи загриженото си лице към нея. Ето че се случваше отново. Застина и се заслуша в шума, който стигаше до ушите ù, приглушен и на пресекулки.
Ридания.
На мъж. Както често досега, през най-тъмните часове на нощта, от почти цяла година. Какво беше преживял? Как изглеждаше? Грейс нямаше никаква представа. Нито веднъж не се бяха разминали по коридора, защото вероятно ходеха на работа по различно време. Както всеки път тя се облегна на стената. И сред тишината, нарушавана от плача на непознатия, затананика приспивна песничка, като клатеше грациозно глава. Не пееше съвсем вярно, но вибрациите от гърдите ù се предаваха на стената и тя махаше с показалец при всяка дума, която изскачаше от устните ù. Нежната приспивна песен беше стар спомен от детството ù и разказваше как Мари помолила ангелите да бдят над сина ù.
Тя самата си беше припявала често тази мелодия в най-тежките моменти от живота си. Скоро воплите, които идваха от съседната стая, станаха по-редки, като че болката се укроти и плътната тишина на
нощта пак изпълни пространството.
Грейс се изправи предпазливо като майка, която се отдалечава от кошчето на заспалото си дете, препаса кобура
си, облече се, закачи белезниците на колана си, надяна на палеца си една сребърна халка и коленичи пред нощното шкафче. Този път отвори вратичката, зад която се криеше огнеупорна каса. Набра кода и я отвори. Вътре имаше два предмета. Без да докосне пистолета, тя сграбчи изненадващо припряно, въпреки че изглеждаше спокойна, парчето червено кадифе, разви го и въздъхна с облекчение.
