Бог е в нашето Дихание
От Лияна Фероли
Един ден празниците, посветени на Господ Иисус Христос, ще бъдат много повече от това, за което ги приемаме сега. И Рождеството, и Възкресението Му, ще бъдат това, което е Самият Той.
Безкраен, ежеминутен празник, непрекъснат Изгрев и в най-голямата тъма. Една вътрешна Светлина, която озарява и оздравява цялата наша клетъчност. И една постоянна благодарност, че можем да Го живеем, като се посвещаваме на служението на Целостта.
Едно непрестанно приемане, разбиране и благодарност, без капка съмнение, осъждане. Едно познание, че всеки и всичко е част от това Единство, което ще се изразява и в това - да Го живеем всеки миг, а не да го доказваме и проповядваме. Не да очакваме да се съединим с Него чрез религиозни или йогистки практики.
Едно осъзнаване, че не ние Го очакваме да се прояви, а че Той винаги ни е чакал да Му дадем живот, да Го живеем. Иначе какъв щеше да бъде смисълът да го призоваваме и очакваме, след като е винаги в, с нас, още от Сътворението на света. Че Бог е в нашето Дихание, дори и не само в дишането ни…
Нали затова Господ Иисус Христос се е въплътил в земна форма, за да ни даде възможност и ние да се раждаме всеки ден за Неговата Вечност. Иначе какъв щеше да бъде смисълът на раждането Му, ако не ни водеше към Мъдростта Си, вложена в празниците. Та нали в тях е вложена Божията мъдрост на Светлината, с която Бог ни гледа в лицето, по думите на Ваклуш Толев.
И толкова дълго време вече не се е уморил да го прави. Какво великотърпение! Но дали и ние Го гледаме, и какво виждаме? Или само правим ритуално „свещенокадене”, „свещенопалене”, „свещеноядене”…
Можем да си отговорим на тези въпроси, като се замислим какво ли иска да ни каже думата „праз-ник”? Откъм какво да бъде празен? И защо тачим повече Великден? Дали пък не е, породи това че ни е по-лесно да умрем, отколкото да се родим за новото. Макар че и то се оказва вече живяно и е станало добре забравеното старо. Изтокът го нарича порочния кръг на самсара. Винаги започваш оттам, откъдето си свършил предишния път. От биологичната ни дуалност, заета с прекалената си ненаситност да трупа презастраховки и подсигуровки.
Материалният ни свят има това свойство да се самозатваря, да се ограничава, да не би да се свърши. Бои се от мисълта дори, че може да премине в нещо „несвойствено”, брани си „границите”. Дори с цената на това - да не стигне до истинската празничност в Бога, която е свободата в Него да живеем, да се движим и да съществуваме, да знаем, че сме Негов род /Деяния 17:28/.
Но, слава Богу, че след настъпването на Новата ера, необяснимото ще започне да се прилага от хората, за да се изпълни и осъществи до най-малките детайли Творческият велик проект на Божественото съзидание. И това, според много духовно прозорливи хора, ще се прояви още в следващото поколение, което се изгражда в момента.
Старите порядки постепенно ще отпаднат и на тяхно място ще се появят нови, по-синхронизирани и балансирани взаимоотношения. С единението на човешките полета ще бъде изграден и по-стабилен интегритет между човешките съзнания. А все по-ракриващият се енерго-информационен, единен поток, ще постави началото на новото време, на новата епоха.
Така, постепенно, ще бъдат преодолявани характерните за материалистическия ни светоглед желания да се ограждаме и защитаваме с все повече прегради и „богатства”. А и все повече ще можем да опразваме пространството на празниците от всичко излишно и мимолетно. Както и от ненужните ни специални поводи да пребиваваме в него. А ще приемаме тяхната свещена празнота-пълнота като най-сакралното пространство. За да стигнем и до това да освещаваме ежедневно битието си, да творим своята реалност, да я синхронизираме с величието на своя дух. Така да стигнем и до истинската Рождественост.
До тази, която ни доближава до истинския Живот. Този, който сме. Вечният, неизменният, неизчерпаемият.
