Есен с аромат на черен мускус
Моята есен ухае на мъж, един определен, а падащите листа оформят силуета му около мен. Вятърът носи аромата на неговия парфюм. Черен мускус. Дързък и запомнящ се като него.
Мирисът е пропил дълбоко в жълто-червените листа, запечатал се е в кората на дървета, в пейките и сградите. Витае във въздуха и напомня за себе си. Полепва по кожата ми, попива в косата ми, а после много бавно и продължително се изпарява.
Играе с вятъра, завихря се с клоните на дърветата и ме преследва навсякъде. Сякаш целият град мирише на него. Феромоните летят бясно насам и натам, блъскат се в колите, рикошират в стените и ъглите, търсейки отворен прозорец, за да влязат и да събудят спомените и първичните ми инстинкти.
Този град сякаш ти принадлежи. Дори когато не си в него. Обсебил си го. Обсебил си и мен, мислите ми, тялото ми, ежедневието ми…
Бързо и старателно затварям всяка врата. Запълвам всяка пукнатина, която може да се огъне и да те допусне. Връщам всяка заблудена мисъл, която се прокрадва под желязната ми маска на безразличие. Още един ден без теб. Прибирам се от офиса. Сама.
Не издържам вече да те усещам навсякъде. Притичвам през булеварда, шмугвам се в двора и прескачам наведнъж двете стъпала до входа. Отварям пощенската кутия и оттам изпада поредното писмо. Усещам познатия мирис. Листът е напоен със същия парфюм.
Есенни рими с дъх на мускус. Отново и отново.
Навън звучи джаз. Едва доловим джаз, от бързо преминаваща кола. Не може да е по-филмово, мисля си аз. Остава само пликът да е пълен с листа от рози, а на входната врата да се появи Андрю Линкълн с табелка "To me, you are perfect" (За мен ти си перфектна).
Всеки път, когато се изгубя или споменът за нас избледнее, намираш начин, за да ми напомниш за себе си или да се появиш. Разговорите ни ехтят в главата ми. В съзнанието ми изниква картина от преди месец – приглушена светлина от чаени свещи, наредени около леглото на пода и плейлист на Шаде.
Въпреки цялата ми вътрешна съпротива, бавно отварям пощенския плик. Наситеният аромат бързо се разнася из целия коридор и тръгва по стълбите нагоре, а думите се разливат в пространството и блокират мислите ми. Отварям прозореца, за да излязат, но вместо това нахлуват нови. Все повече.
Моята есен вече не мирише на греяно вино с канела и портокалови корички. Мирише на теб – перфектният мъж, ухаещ на черен мускус, който ненадейно реши да замине за страната на неограничените възможности.
Вадя писмото. Лаконичен, както винаги. В твой стил и без нищо излишно.
"Беше грешка, прибирам се в сряда!"
