Не бъдете любезни, бъдете искрени

18 декември 2017

Бях любезен, възпитан, изпаднал в депресия и напълно демотивиран адвокат. Сега с въодушевление изнасям лекции, ръководя семинари и водя групови беседи. Бях ерген, който се ужасява при мисълта за всякакъв емоционален ангажимент и се опитва да прогони самотата с прекомерно много работа. Сега съм женен и доволен от живота баща. Бях в плен на добре прикрита, но постоянна и дълбока меланхолия, а сега съм изпълнен с жизнерадост и доверие в себе си.

Как стана това?

Осъзнах, че не познавам собствените си нужди и постоянно оказвам насилие над себе си, като при това проявявам склонност да прехвърлям това насилие върху другите. Приех мисълта, че трябва да се вслушвам в своите нужди, да ги различавам, да ги подреждам по приоритет и да се грижа за себе си, вместо да се оплаквам, че никой не се грижи за мен.

По този начин постепенно събрах всичката енергия, която преди влагах в оплаквания и недоволство, и я съсредоточих в служба на вътрешната промяна, на съзиданието и на установяването на плодотворни връзки. Осъзнах и приех също така, че и другият има свои нужди и че не аз съм непременно човекът, който би могъл да ги задоволи.

За мен процесът на ненасилствена комуникация бе и продължава да бъде водещ фактор в предприетата от мен промяна и бих желал да посветя и да помогна на читателя в осъзнаването на неговите собствени връзки, като се започне от връзката със самия себе си.

С тази книга искам да онагледя процеса, който Маршал Розенберг разработва с оглед трудовете на Карл Роджърс. Всеки запознат с разработките на Томас Гордън ще открие в нея също така познати понятия. Бих искал по този начин да дам израз на моята увереност, че ако всеки от нас проследи насилието, което често несъзнателно и неусетно упражнява върху себе си и върху другите – при това нерядко с най-добри намерения, – и се опита да разбере как се поражда то, ще намери начин да го разкрие навреме и да го преодолее. Всеки би могъл да допринесе за изграждането на по-приемливи човешки връзки и да направи хората по-свободни и отговорни към самите себе си.

Маршал Розенберг нарича установения от него процес ненасилствена комуникация (ННК). Аз говоря за съзнателна и ненасилствена комуникация. В действителност насилието е резултат от липсата на осъзнаване от наша страна. Ако вътре в себе си се отнасяхме по-съзнателно към собствените ни преживявания, лесно бихме намерили начин да дадем израз на силата си, без взаимна агресия.

Според мен налице е насилие всеки път, когато използваме силата си не за съзидание, за насърчение и закрила, а за принуда, независимо дали тя е отправена към самите нас, или към другите. Тази сила може да бъде афективна, психологическа, морална, йерархична, институционална. Така изтънченото насилие, насилието в кадифени ръкавици и особено афективното насилие е далеч по-разпространено от насилието, изразено чрез удари, престъпления и обиди, поради което често не се схваща като такова и затова е много по-опасно.

Подобно насилие не са схваща като такова, защото се промъква в думите, които съвсем невинно използваме всеки ден. То се съдържа в обичайния ни речник. Във всеки случай ние изразяваме нашата мисъл, тоест съзнанието си с помощта на думите. Ето защо разполагаме с избора да споделим мисълта и съзнанието си чрез думи, които разделят, противопоставят, разединяват, сравняват, категоризират или осъждат, или чрез думи, които обединяват, предлагат, помиряват и насърчават. Така, като обработваме нашето съзнание и език, ние можем да ги пречистим от онова, което пречи на общуването и поражда всекидневното насилие.

Принципите на ненасилствената комуникация не са нови. От векове те са част от мъдростта на света, онази мъдрост, която толкова рядко прилагаме на практика, без съмнение защото тя често изглежда твърде непрактична. Новото, онова, чиято практичност подлагам на проверка всеки ден, е процесът, предложен от Маршал Розенберг.

От една страна, става въпрос за присъствието в езика на двете известни понятия – общуване и ненасилие. Тези две понятия и ценностите, които носят със себе си, макар и привлекателни, често ни карат да се чувстваме безпомощни: възможно ли е винаги да се общува без насилие? Как бихме могли във връзките с другите да направим конкретни, осезаеми и ефикасни онези ценности, които всеки споделя в мислите си: уважението, свободата, взаимната доброжелателност, отговорността?

От друга страна, това е присъствието в нашето съзнание на елементите и целите на общуването. Чрез съставения от четири етапа процес ние трябва да осъзнаем, че всеки път реагираме на нещо или на някаква ситуация (първи етап – Наблюдение), че това наблюдение неизменно буди у нас някакво чувство (втори етап), това чувство съответства на определена нужда (трети етап), която ни кара да предявим искане (четвърти етап).

Този метод се основава на заключението, че ние се чувстваме по-добре, когато ясно виждаме на какво реагираме, когато вярно схващаме нашите чувства и нашите нужди и когато успеем да формулираме приемливи искания и се чувстваме достатъчно подготвени да приемем реакцията на другия, каквато и да е тя.

Методът се основава също така на факта, че ние се чувстваме по-добре, когато ясно виждаме какви са основанията или реакциите на другия, когато разбираме чувствата и нуждите му и чуем от него приемливо искане, което ни предоставя свободата да не се съгласим и да подирим заедно с него задоволително решение за нуждите на двете страни, а не на едната за сметка на другата или обратно. По този начин ненасилствената комуникация е не само метод на общуване, а същинско изкуство да се живее, основано на самоуважение, на уважение към другия и въобще към околните.

В ерата на информатиката все повече хора общуват все по-бързо и все по-зле! Все повече хора страдат от самота, неразбиране, загуба на ориентирите и на смисъла. Грижите за организацията и ефективността са винаги на първо място за сметка на грижата за качеството на отношенията ни. Крайно време е да подирим друг вид отношения.

Мнозина от нас се чувстват изтощени от неспособността ни да се изразяваме, а също да бъдем изслушани и разбрани. Макар да разполагаме със съвременни средства, които ни помагат да обменяме огромно количество информация, продължаваме да страдаме от невъзможността да се изразяваме и да се изслушваме истински. И от тази невъзможност се раждат всевъзможни страхове, предизвикващи отколешните рефлекси на затваряне в себе си под формата на интегризъм, национализъм, расизъм…

Дали вълнуващите постижения на технологиите, особено на глобалните средства за комуникация, и в новия контекст на смесване на етноси, раси, религии, моди, политически и икономически модели, резултат от тези постижения, не рискуваме постепенно да изгубим онази съкровеност, искреност на общуването, която може да бъде постигната единствено чрез срещата, реалната среща на едно човешко същество с друго, без лицемерие, без маска, без паразитните ни страхове, навици, клишета, без бремето на старите предразсъдъци и рефлекси, която да ни избави от изолацията на телефонните слушалки, екраните и виртуалните изображения?

Пред нас се намира цял един нов, слабо проучен до днес континент, който бихме могли да завоюваме, но който до днес предизвиква опасения у мнозина, и това е искрената връзка между свободни и отговорни личности.

Страхът ни да го завоюваме е резултат от притеснението, че в подобна връзка бихме могли да загубим себе си. В действителност ние сме свикнали да се откъсваме от себе си, за да можем да бъдем с другия.

Аз предлагам нов път, по който бихме могли да постигнем истински отношения между свободни и отговорни личности, път, който ще очертая чрез двоен въпрос. И според мен този въпрос изразява основната трудност за мнозина от нас да бъдат себе си: Как да бъда себе си, без да престана да бъда с другия, как да бъда с другия, без да престана да бъда себе си?

Докато пишех тази книга, редовно ме спохождаше една тревога. Зная, че човек може да научи от книгите много неща и да стане по-образован. Ала зная също така, че възприетото от ума само по себе си не е достатъчно, за да промени сърцето. Промяната на сърцето настъпва чрез емоционалното възприемане, тоест чрез опита и практиката във времето. Впрочем пример за това е именно тази книга: тя е основана изключително върху опита и практиката.

След първото ми запознаване с ненасилствената комуникация аз непрекъснато съм се старал да закрепя това познанство чрез практиката, тъй като нямах доверие на сведенията, почерпени от книгите, които често ни карат да изпадаме в заблуждение, че всичко ни е ясно (това може би е така на умствено равнище), докато в действителност ние все още нищо не сме възприели. Именно тази илюзия ни пречи да се променим трайно и истински.

Това обяснява защо не предлагам допълнителна справочна литература с изключение на книгата на Маршал Розенберг, макар да знам и да съм доволен от факта, че много от понятията, които използвам, са изследвани от други автори.

Така, докато полагам върху хартията чрез думи и неизбежно застинали понятия онова, което се изучава на живо в работните групи или семинарите чрез игрите с размяна на ролите, взаимното сближаване, вслушването в емоциите на другия, обратите, мълчанията и отгласите в групата, аз поемам риска този процес да се стори на мнозина интересен, но утопичен.

Поемам този риск, защото става въпрос за процес, а не за някакъв трик, тоест това е нагласа за приложение така, както се прилага владеенето на чужд език. На всеки е известно, че след един прочит на Самоучителя по английски не е възможно да се спечели конкурс по красноречие в Оксфорд или дори да се проведе обикновен салонен разговор! Нещата се случват постепенно, стъпка по стъпка.

А освен това нима в думата утопия не се съдържа стремеж към проникване на ново място? Тази книга е предназначена именно за онези, които са на път към ново място, мястото, където се осъществява истинската среща между хората. Благодарение на моята работа всеки ден се срещам с хора в най-различни среди: предприятия, обществени и образователни институции, семейства от всички обществени слоеве, болници; срещам се с младежи в затруднено положение и с ръководни кадри. И всеки ден се убеждавам, че такова място съществува, стига ние да пожелаем това.

Тома д’Ансамбур, из "Не бъдете любезни, бъдете искрени". Откъсът от книгата е предоставен от издателство "Колибри".

******

"Не бъдете любезни, бъдете искрени" ни приканва да овладеем механизма на благотворното общуване, като се вгледаме в себе си и в другия и обърнем гръб на вредните навици.

Днес все повече хора страдат от самота, неразбиране, загуба на ориентирите и на усещането за смисъл. Грижите за организацията и ефективността са винаги на първо място за сметка на качеството на отношенията ни.

С помощта на примери, почерпени от живота и от практиката, авторът обяснява как нашата склонност да не обръщаме внимание на потребностите, предизвикали чувствата, които ни вълнуват, води до насилие над самите нас и оттам към насилие над другия.

Насоченото навътре или навън насилие е израз на фрустрация, която не е намерила подходящите думи, за да изкаже себе си. Причината е ясна: ние изобщо не познаваме речника на нашия вътрешен живот. Никога не сме се учили да описваме какво точно чувстваме, нито какви са нашите нужди.

Да дадеш израз на своята истина, съхранявайки уважението към другия и към себе си, в това се състои проектът на Тома д’Ансамбур. Уважаваният белгийски психотерапевт и специалист по човешки отношения преподава дисциплината "Ненасилствена комуникация" и изнася лекции в Европа, Квебек и Мароко.

Съосновател е на асоциацията "Сърце" заедно с друг известен психоаналитик - Ги Корно.

"Не бъдете любезни, бъдете искрени" е преведена на десетки езици, като само от френското издание са продадени над 400 000 екземпляра.