Понякога обичам да вярвам в мои си неща.

  • Сподели:
Понякога обичам да вярвам в мои си неща.

Понякога обичам да вярвам в мои си неща. Тихички, не изцяло верни, но красиви.
Понякога не е важно какво имаш и понякога е много трудно да се сдобиеш с нещо. Понякога вселената е уморена и заета за теб и в момента ти си сам срещу света. Понякога и аз съм сама срещу света. И тогава си вярвам – в мои си неща.
Като например, че когато поставиш рапан до ухото си - чуваш морето. И малко по, да ги наречем, образованите хора, ще кажат това не е звука на морето, а именно ехото на сърцето ти и кръвта, която изпомпва в кръвоносните съдове. И аз седя и си мисля какво по-красиво от това, че твоето сърце носи звукът на морето.

Понякога си лежа и затварям очи, и си представям неща, които отдавна са приключили, по далеч не красив начин - сякаш са най-красивите моменти, който мога да изживея. Понякога когато съм сама и никой вече не звъни на телефона, никой вече не пише из чатовете, никой вече не чака на онази маса там под навеса близо до бара, понякога в такива моменти се затварям очите и си представям как разговарям с хората, как телефонът ми не спира да пищи и ей това е мелодията, която избрах за да известява, че някой иска да чуе гласа ми. Понякога стоя и гледам онзи специален сериал, които се оказа много по-смислен, отколкото изглежда на пръв поглед и си представям, че съм отново в момента, в който бях когато гледах първия епизод. Понякога стоя и пия чаша от онова специално вино спомняйки си кой наля първата чаша и с кого я изпих. Понякога се разхождам в онзи парк, където алеите са толкова стари, че по-скоро се спъваш отколкото ходиш, където пейките са така занемарени, че едва намираш здрава дъска, върху която все пак се налага да балансираш ако не искаш да седиш на земята и си спомням, че аз тези пейки никога не съм ги виждала здрави, но някога имах много здрава причина да продължавам да идвам тук.

Понякога хващам един определен влак минаващ по един определен път, по който аз отдавна нямам работа и все пак продължавам да го правя. Обаче има и неща, които не правя, вече не се качвам на един определелен етаж, вече не пия един определен алкохол, вече не търся едни определени хора. Понякога ходя на една определена пейка, затварям очи и си представям, че е коледа. Не е, Юли е, жегата заплашително топи поредния литър вода, който съм изпила, всякакви насекоми отчаяно се опитват да откъснат частичка от мен. Понякога тайно от всички търся един подземен вход, за да си представя, че красотата не свършва. Понякога ходя до един определен офис, за да си спомня красотата на деня след онова трагично и унизително интервю. Понякога принтирам снимки, които закачам по стените, представяйки си, че всички тези хора от тях, някой ден ще ми дойдат на гости и ще бъдат „докоснати“ от факта, че гледам лицата им всеки ден. Понякога си представям, че малките снимки и съобщения, които оставям тук и там, радват хората, И въпреки, че всичко това е фалшиво, ме кара да се чувствам по-добре.
Защото понякога обичам да си вярвам в мои си неща.
Тихички, не изцяло верни, но красиви…

 

Автор: Десислава Дамянова