Позволих си да бъда Любов
Започвам тази година с любов. С лекота. Не с предначертани маршрути. Пускам контрола. Хващам се здраво само за една дума. Любов. И през нея ще прекарам всичко. Като невидимо сито. Пълна концентрация. И мобилизация на сетивата.
Първо минавам аз. Искам да съм присъстваща, творяща, любяща. Не искам да правя нищо "просто така" и за да "мине номерът". Дори, когато готвя и чистя. Още повече пък, когато стоя и не правя нищо (какво беше това?!) ще е с любов, а не с постоянното себеобвиняване за загуба на време.
В природата няма загуби, а само преобразувания. Така че си налагам да имам нужда от нищоправене. От пространство. Въпреки че, дори в тоалетната, в най-добрия случай с мен е поне едно от двете деца. Понякога сме общо четирима.
Научих се да се отнасям с любов дори към непрестанните кашлици на децата. Вече знам, че те са необходимото зло по пътя на изграждането на имунитета и наистина спират… към първи клас.
Приятелките ми започнаха да ме наричат Сторъкия Шива. Обичам да съм активна. Действаща и обгрижваща. Обичам да обичам. И не на инат. А с любов. Когато не се получава, просто пускам. Нямам време за обречени каузи. Нездравословни са. Да, импулсивна съм. Нетърпелива. Бързаща.
Но скоростта на моменти трябва да се намали. Често забравям къде е педалът на спирачките и че въобще съществува такова нещо. Не ми минава през ум да го натисна. Чувствам се като в центъра на лавина, която лети с бясна скорост надолу. Истинско чудо е, че още не съм си разбила главата.
И точно затова ми трябва любовта. За да се забавя. Да се самосъхраня. Да насоча силите си към наистина важните неща за мен. Дори сега, когато пиша тези думи, в главата ми прехвърчат мисли, че имам куп други задачи на компютъра и къщата прилича на бойно поле, но удържам фронта.
Защото сега имам нужда да пиша. Надявам се след това да успея и с всичко останало.